февруари 15, 2008

Мир

Знаеш, че давах и взимах колкото мога. И са ме грабили, и съм ограбвала. Била съм разбойник и престъпник. А сега в сърцето ми има само мир. Опрощение. Сега сълзите ми са по-истински от преди. Сега излъчвам светлина, дори когато съм тъжна. Трябва да ме видиш! Очите ми, когато се усмихвам. Ръцете ми – колко са спокойни и смели. Пораснах отново. Но друга. По-мека. По-бяла. По-уязвима. По-зависима. По-зиморничава. Ще ме познаеш ли такава – пораснала? Ще познаеш ли допира на ръцете ми? Гласа ми по телефона? Пораснах за минути, часове, години в твоя свят. И стоя пред тебе. Права. Навела глава. Чакам да ме познаеш. Да си спомниш. Гледам върховете на пръстите си и слушам тишината в себе си. Нищо не очаквам. Не познавам бъдещето, не помня миналото. Познавам само теб. Не себе си – теб! Какво сънуваш съм забравила. Как гледаш в очите ми. Живял ли си преди мен? Живяла ли съм аз преди теб? Аз бях сама - това съм забравила. А ти? Ти сам ли беше? Сам ли си сега? Какво сънуваш и дали ти е студено – всичко се забравя. Как ще живеем занапред? Времето ще заличи всичко и каквото е било, ще бъде пак.