февруари 23, 2008

Срещата

Преди няколко дни, докато се събличах във фризьорския салон, се погледнах в едно от големите огледала и реших: Днес ще е! Подадох палтото си на момичето, което чакаше, за да го закачи и го изрекох: „Днес ще махнем русото!”
- Сигурна ли си?!?, попита ме озадачена фризьорката ми
- Аха…Сега е моментът!
- Жалко.., но пък винаги можеш да станеш руса отново…
- Естествено, дай да видим цвета, искам си моя…

И така свърши една приказка. И започна друга. С промяната на един цвят. След дълги процедури на избиране, мислене, чакане, миене, маски, масажи, подстригване и сешоар (общо 3 часа), се погледнах отново в огледалото и ….Ехаааа! Пред мен стоеше една друга Анна. С детско излъчване, малко остри черти, с меки, кафяви очи и хубава, хлапашка усмивка. Излязох от салона, озадачена от срещата в огледалото, и не спрях да се оглеждам във витрините по улицата, докато не се качих в колата си. Прибрах се и не можах да се откъсна от голямото огледало в банята. Не се оглеждах, а се гледах. Припомнях си себе си. Спомних си момиченцето в очите ми. И разбрах. Разбрах какво ми се е изплъзвало напоследък. Със слънцето в косите си, бях загубила онова, моето си момичешко излъчване. Вечерта щях да вечерям с най-близкия си приятел и сложих рокля, малко грим…погледнах се плахо – да не би да е било от еуфорията – Не! Тя си беше там и ми се усмихваше в огледалото с черния туш по миглите си. И очите й изглеждаха щастливи. Вечеряхме, бях доволна и сияех. Никой нищо не каза за моята „голяма промяна” сякаш всички бяха наясно.

Сега, вече седмица след това, всеки ден се усмихвам на онова момиченце. Връзвам косата си на конска опашка и ставам на 16. „Ужас, колко мъничка изглеждаш!” Гледа ме в леглото той и се смее. „Дребосък!” И аз се смея и не вярвам какво направих. Без да искам. Без да знам. Без да го очаквам. С едно просто боядисване си върнах едно мое позабравено Аз. Единственото ми. Онова, което все още сънуват баба ми и дядо ми. Онова, което приспиваше майка ми. Онова, което е обичал баща ми. Онова момиченце, в което се влюбиха всички важни хора в живота ми.

Върнах се към себе си и намерих онова, което очаквах. Като шерпите в планината, които спират и изчакват да ги настигнат душите им. Починах достатъчно и търпеливо помълчах. Изсипвах себе си като стара чанта с джунджурии, за да се търся. Отварях стари, консервирани отношения, за да сбърча нос и да ги оставя настрани. Връщах се назад и се самообвинявах, за да я открия. Припомнях си всичко. Отново и отново. Онзи дъжд. Онази Бъдни вечер. Онази улица. Чаках я дълго и сега се намерихме. Знаех си, че не съм я изгубила. Сигурна бях!