февруари 25, 2008

"Просташко-интелигентска" - упражнение за ръце и клавиши

Отскоро съм благодарна за най-голямата услуга, която ми е направило възпитанието. Говоря за онова възпитание, срещу което често сега роптая – студеното и строго отношение, липсата на лигавщини, иронията спрямо „качествата” ми и всички останали екстри, заради които един ден може би, като всеки средностатистически объркан човек, ще отида на терапия. Та говорех за услугата – възпитанието ми ме направи разумна. Разумна до болка. Разумна като скала. Разумна като учителка по вероучение в девическо училище. Когато трябва да избирам между лесния и трънливия…, избирам лесния. Трънливите пътища са за балъците и за Христос. Трънаците са за магистрална любов и за „бране на цветя”. Мразя да ми боде. Стъпалата ми са изнежени. Защото съм разумна, не за друго. Помня, че когато направиха „еко-пътека” в Бели искър покрай реката, един местен шоп изкоментира: „А! Ше се сопиням я по каманаците, а нема да си одим по асфалто!”

Може да се правя много на „хай”, ама моята философия е в общи линии същата. И от там някъде, от моята просташка, селска, пресметлива философия за живота идва може би тоталното ми отвращение към „хората на изкуството”, „интелектуалците”, „хипитата” – всички до един в кавички. Всяко нещо, което започне дори и леко да ми се отлепя от земята, автоматично започва да ми намирисва на игра и ме губи за каузата завинаги. Може да ми говориш с часове, да ми рецитираш и цитираш имена, книги, философии и всякакви, а аз ще те слушам. Ще кимам срещу тебе и ще чувам: „бла-бла-бла-бла”. Ще те гледам с тоновете литература дето си изчел и дето можеш да си я завреш знаеш къде и ще знам, че ми говориш за консистенцията на субстанцията. И ще ти се смея след това. Не злобно , а като на непораснало дете. Ще ти се смея и благосклонно ще ти отговарям: „Ще ти мине, ще ти мине, мани ги книгите!” И ще си остана такава: нещата с истинските имена – често най-просташките, животът на бакалския тефтер – често мазен от вкусния шпеков салам, и пак ще съм си аз. И пак ще изненадващо ще имам ясно определение за нещата в точно едно изречение. И пак ще съм брутална, а на тебе хич няма да ти хареса. И пак, знаеш, ще се оказвам права. Не защото аз съм умна, а защото в живота има логика. Често повтарящи се схеми. И да не ги виждаш е признак на слабоумие, а не на разкрепостеност и смелост. Да го духат смелите! - Така е устроен светът.

Защото животът ни, барабар с всичките лайняни философии за него и за начина му на употреба, е простичък като филийка със сирене. Като яйце, като кълбо прежда и като на бебетата нааканото дупе. Гладен си – искаш да ядеш. Беден си – готов си да мамиш за пари. Богат си – дреме ти за парите. Уял си се – дебел си. Имаш хубава секретарка – ебеш я. Жена ти ти става жена – търсиш друга. Късаш 10-годишна връзка – жениш се за друг след месец запознанство. Правиш дете с непознат – след месец се развеждате. Мъжът ти закъснява често – вероятно ти изневерява. Жена ти сменя бельото си – вероятно си има любовник и му духа всеки път, за разлика от на тебе. Всички селяни искат да дойдат в София. Всички "софиянци" имат предразсъдъци спряма провинцията. Грозните жени са комплексирани, но наваксват в леглото. Малкия кур си е малък и размерът има значение. Големите цици са по-хубави от малките. Блондинките са по-секси от брюнетките. Самотните жени обикалят по заведенията. Всички искат да се оженят с бяла рокля. Всички лъскат като полудели на порното след 12. Каквото и да ти говорят все за ебане става въпрос. Или за пари. Всички рано или късно изневеряват. С когото им падне. Единствена любов няма. Нищо не се връща. Има късметлии и такива, които нямат късмет. Защото са НЕРАЗУМНИ.

Това беше целта на това хиляда-редово безумие тук. Смятам ,че късметът е свързан някъде, невидимо с една тънка, но стоманена нишка с разума. И всеки сам е отговорен за живота си. И няма философии за консистенцията на субстанцията. Няма ад и рай, няма поправителни изпити – всичко е LIVE. В момента и сега. Ако сега не си разумен, утре ще е късно. И не ме ебът „издигането на душата”, „ аурите”, „свободата на изкуството”. Не ме ебът, а и не искам. Не ме интересува кой какво чете, кой какво изкуство прави и кой къде си го завира. Стига да си го завира някъде далече от мен. Такава съм си аз – куха като градинска лейка.