февруари 26, 2008

Под линия

Животът става прост, когато си гладен. Когато нямаш пари за хляб и за ракия. Когато детето ти е гладно и няма какво да му дадеш. Когато ти е студено и тялото ти не може да понесе повече от болката. Когато ти се спи и клепачите ти болезнено парят очите ти. Когато е на живот и смърт. Когато усетиш трептенето на съдбата до ухото си. Когато детето ти е болно и знаеш, че няма да го преживееш. Когато детето ти си отиде преди теб. Тогава животът става прост.

Когато те боли и си готов да си отрежеш нещо, и да риташ, и да крещиш. Когато онзи, когото обичаш, си отиде. Завинаги. Не само от теб. От света. Когато разбереш, че не помниш очите му. Когато останеш сам. Когато си отиват хора. Тогава животът става прост.

Става кожа и кости. Черно и бяло. Тишина и крясъци. Кръв и прах. Когато знаеш, че няма връщане назад. Че няма втори шанс, че всичко е сега. Живееш сега и остаряваш точно в тази секунда. Разболяваш се сега, инфектиран някъде. Незабележимо. И знаеш много добре. Тогава животът става прост.

Когато знаеш, че не зависи от теб. Когато си безсилен и не можеш да заспиш. Когато знаеш последствията. Когато си сам. В стаята. В къщата. На полето. На пътя. В света. Тогава животът е прост.

Само в една минута. В една секунда животът губи сложността си. И оставаш срещу него. Озъбен и въоръжен. Гол и бос. И си готов да му разкъсаш гръкляна. Да пиеш от кръвта му и да ядеш от плътта му. Когато останеш без смисъл, без вяра, без бъдеще. Тогава животът е прост.

А след това можем да си говорим за изкуство. Колкото искаш.