февруари 14, 2008

Happy Valentine's Day

Говорим си по телефона. Тя се бори с мисълта, че Х. й писва, а не бивало. Тя е голямо момиче и е време да бъде постоянна. Нещо, което, когато става въпрос за мъже, й се изплъзва напоследък. Аз я слушам, просната на спалнята напряко и се смеем.
М: - Добре, на другите не им ли омръзват…
А: - Кое да им омръзва?
М: - Мъжете. Не им ли омръзват мъжете?
А: - Омръзват им, и още как!
М: - Сигурно на мен нещо ми има. Писва ми секса и всичко отива по дяволите.
А: - Всички си писват, нищо ти няма
М: - Не си писват! Виж М и К! Веднъж не съм ги видяла да се карат…
А: - Е, не е нужно да си чупят чинии в главите , за да са си писнали…
М: - Ама то ти писва…Направо откачам като стане така…
А: - Хахаха Ти за курове ли говориш?
М: - Хахахаа, да!
А: - Еми и те писват!
М: - Е зависи от кура…
А: - Колкото и да е голям, ще ти писне повярвай ми!
М: - Да, и сигурно ще търсиш по малък! Глупости!
А: - Е не е казано, ама ще ти писне със сигурност! И големите курове писват все някога!
М: - Много съдържателен разговор водим!

Кое ни писва? Сигурна съм, че не става въпрос само за курове и путки. Нещо постепенно умира в нас. Нещо от онази невидима искра изчезва без наше разрешение. Каквото и да правим, за да го задържим. Силата на магията изчезва. Химическата реакция отслабва. И? После? Какво се случва после? Наскоро чух един холивудски герой да казва, че основната грешка на хората е че не си говорят с Бог, а само му се молят. Не си разговарят с него. Така се късала нишката. Да, може би така се къса и нашата нишка - когато спрем да си говорим. Когато започнем да си говорим само конкретно. За конкретните неща с име, дата, час и цена. За колата и смяната на гумите. За боклука – кой ще го изхвърли. За вечното „Не влизай с обувки”. За перспективата на бъдещия ни апартамент, бъдещата работа, детето, влога, заема ,парите…Лавина от действителности. Онези, които са нахлули в счупената ни стъкленица и са разпилели всички малки заблуди и сладки лъжи. Онези действителности, които осигуряват еснафския ни комфорт. И тук, точно тук спират разговорите. За съдбата, за живота, за красотата на откраднатите моменти, за тайните целувки на някоя малка софийска улица. В колата му. Помни ли? Не. Тя вече отдавна не помни.

Често повтарящата се гледка омръзва. Бельото му, начинът, по който се обръща в леглото, за да заспи. Гледа телевизия с фланелката, която тя е изгладила вчера. Поглежда го крадешком и обича това, с което е свикнала.

И тялото й. Съблича се пред него, сваля бельото си, за да влезе в банята. Остава гола – голеничка. Погледът му пробягва машинално по мекото място между бедрата й. Тя се навежда неволно и на него му става. Но се обръща. На другата страна. Ще я изчака да се върне в спалнята. Не влиза с нея в банята, за да я изкъпе. Както преди. Лежи си надървен и слушаш душа. Какво толкова прави, по дяволите! Вече не е толкова твърд. След 30 минути тя излиза от банята. Той отдавна гледа спортните новини и заспиват прегърнати. До някъде. После всеки се обръща на неговата си страна. Тя го е чакала под душа. Къпала се е дълго, за да дойде той. Но нищо! И утре е ден! И нито дума за това. Утре…

Какво изчезва? Не става въпрос за курове и путки. Убедена съм! Повтаряемостта смазва разговорите. Гъдела на флирта. И така. Докато не се случи нещо. Докато тя не срещне онзи „интересен” мъж в нета. Докато той не забележи онази „ страшна” колежка. Говорят си. „Удивително, копеле! С нея мога да говоря за всичко! С часове!” „Разбираш ли, че няма такъв мъж! Имам усещането, че го познавам цял живот. Плюли сме си в устите с него!”

И така завършва отдалечаването. Последни крачки назад, за да се снимаме пред красивата бездна отзад. Мамеща и съвсем непозната. Политаш назад и крещиш от ужас. Протягаш ръце към мекия си диван, към семейните почивки и голямото спокойствие на леглото. Летиш надолу, обърнал лице към синьото небе и не знаеш дали ще оживееш там. Драпаш, за да се хванеш за кабела на кабелната ти телевизия, въжето за пране…Така си устроен – да оцеляваш. Да ти писва и да търпиш. Да се криеш…Да запълваш малки дупки, празноти…Роден си, за да действаш локално и да мислиш глобално. За децата, бъдещето, за старческите ти години. Представяш си самотата на пейката в огряна от следобедното слънце градинка. Старческите ти ръце с бастун и тишината на неоправеното ти легло. Падаш, разперил ръце. Не се обръщаш, за да литнеш, а падаш. Пропадаш в нищото. В големия каньон на действителността.

И после Господ бил свиня! Мислиш ли?!?