Сън за щастие

Когато ставам през нощта и шляпам боса покрай прозорците в тъмнината, се сещам за една и съща картинка всеки път. Баща ми в кухнята на светлината на абсорбатора си рисува и си пише нещо. До него чаша водка или вино и пепелник с връхче. Не спеше през нощта и си лягаше по светло. Когато ставах сутрин, намирах по масата неизменните купчинки с листчета – чертежи на апартамента, на къщата в Банкя, схематични рисунки, думи, изречения, моливи и пепелника. Неизхвърлен. Дядо ми пишеше музика и спомените си в кухнята на масата, а баща ми си рисуваше. Един и същи маниер. Сега аз обикалям къщата нощем като сомнамбул и все по-рядко пиша. В дома на дядо ми червеното вино се лееше с кани, ядеше се само „от най-хубавото червено месо” и животът беше издигнат в култ. Имахме 2 пиана – роял и малко концертно пиано вкъщи и винаги имахме гости. После ние тримата се преместихме „зад реката”, в квартала със старите павирани улички, с малките къщички. В тихия квартал с кестените. Бях свикнала трамваят да минава през леглото ми всяка сутрин и тишината на дърветата в началото ме удивяваше. Дойдоха новите приятели, игрите в старата тютюнева фабрика, разходките по малките улички на Коньовица, Банишора…”нашия квартал…”. Всяка улица ставаше за пързалка – коли много нямаше. Прекрасни години. Години, в които баща ми от музикант се превърна в златар, после построи наново къщата в Банкя, а после…после се разболя. И дядо ми си беше отишъл вече. Заедно с мемоарите си, които до последно пишеше, заедно с музиката си, със стотиците партитури, подредени грижливо в старата ни музикална библиотека. Всичко си отиде с тях. С вятъра, който сега продухва косата ми на гробището. С тишината, която инстинктивно пазим с майка ми. Със запалената цигара, която оставяме. Тя гори, а аз си спомням онези дни. „Враждебната среда”, в която се опитах да порасна. И успях. Успях да стана голямо, разумно момиче и да разбера нещо много важно. Нещо важно не само за живота, за съдбата, а и нещо ценно за таланта. Онази въздушна целувка от Господ, еднократният подарък от съдбата, който някои получават. Странното и случайно съчетание на гените. Онова, което усещат само тези, които го нямат. Талантът е онова, което не зависи нито от броя прочетени книги, нито от образованието, нито от възпитанието…Защото не го носим във виртуозните си пръсти или в ангелския си глас. Не се намира в главата ни или в сърцето ни. Талантът обитава единствено душата ни.

А душата ни?! Душата ни е много проветриво място. Влияе се от слава, от пари и най-вече от суета. Когато не се взимаш на сериозно, талантът се чувства комфортно в душата ти. Расте и обитава мислите ти без да се притеснява, че ще го притискаш, форсираш и разголваш, прави живота ти по-различен, по-цветен, по-интересен и те учи да живееш. Талантът е спокоен, когато ти си спокоен. Талантът е като децата – бунтува се и боледува в детството си и ако му осигуриш нужното спокойствие и търпение, ти се отблагодарява точно като тях – пораства здрав и сигурен в себе си. Важното е да не се взимаш много на сериозно и да пазиш душата си от щети. Щети като амбициите например. Като надценяването, като бутането с лакти. Талантът е крехка материя, пере се ръчно и със студена вода. И се внимава. Ама много.

Аз лично се надявам тези неща да са заложени в гените ни. Надявам се да мога да предам на детето си частица, от това, до което аз имах щастието да се докосна. Надявам се то да има шанса да черпи без да осъзнава от топлината на хората, които никога няма да срещне. Надявам се да чува гласовете им в кръвта си. Да ги вижда в красивите очи на майка ми, в моите. Надявам се. Само това мога – да се надявам.

Шляпам боса в тъмната къща около прозорците и гледам силуетите на дърветата в гората. След мъничко ще се върна в леглото. Раменете ми ще потреперят от нощния студ. Ще погледам в тъмнината, очите ми ще се насълзят за десетки минали, сегашни и бъдещи болки. Ще почувствам цялата самота на света, седнала като 100-килограмов човек на гърдите ми. Но няма да мога да се разплача от товара. За кое по-напред. Сигурно ще заспя с мислите си и ще ги сънувам. Старата снимка с черешите. Усмивките ни. Баба ми с онази прическа. Детството ми, събрано в един единствен сън. Сън за щастие.

Туристическа спалня

Онзи ден, умряла от глад си купих баничка. От онези, препечените, класическите. С повече кори, отколкото сирене. Завиха ми я в парче бакалска хартия. Въртях се на улицата и седнах в колата да си я изям. Грозен навик е да се яде в колата, между другото. Навън слънчице, усмихнати хора, чиновници, които се прибират от обедната си почивка. Ям си баничката и си блея. Любимите ми стари градски улички около Искър, детството ми по вътрешните дворове…Идилия. По улицата срещу мен - чичко. Със служебен син панталон, пуловерче и яке. Червендалест един, набит, селски тип. Бръкна в панталона си и извади тежък ключодържател с много ключове. Приближи се към паркиралата пред мен стара Фиеста и смачка някаква опаковка в ръцете си. Хвърли я на улицата, изрита я под колата, отключи и се качи. Спрях да ям и ядосано натиснах клаксона. Погледна ме в огледалото и запали. Даде назад и леко ме удари. Колата ми подскочи, а аз, изненадана и с пълна уста, натиснах клаксона продължително, правейки му знаци в огледалото. Даде мигач, показа ръката си през прозореца, показа ми среден пръст и се отдалечи с мръсна газ, гледайки ме в огледалото. Т!!! Каква регистрация, по дяволите е „Т”? Сигурно град Тъпаци или Тъпанари. Ядосах се, докривя ми страхотно. Излязох, за да видя дали ми има нещо на колата. Само номерът ми е леко одран. Нищо съществено, но имах чувството, че е потрошил цялата ми кола. Безсилие. Това почувствах. Отиде ми и баничката, и хубавото настроение, и всичко. Качих се отново в колата и си тръгнах бясна. Надолу, на Раковска, спрях, за да дам път на една кола, а покрай мен профуча една изтърбушена бяла Хонда с отворени прозорци и силна музика. Младежът отвътре, подминавайки ме, изкрещя: „Айде, мърдай, ма!!!” РК! РК?!? Град Резки Катили?

Какво става със София, по дяволите!?! Град без правила. Туристическа спалня! Град, в който можеш да дойдеш да живееш без да се регистрираш никъде, без да платиш и един лев данъци в него – нито смет, нито сгради, нито за кола…Плюеш по улиците му и превръщаш покрайнините му в гета, а после ходиш да гласуваш за кмет в Чепърлянци. Но не е луд този, който…Не е луд! Ние сме си виновни! И за безхаберието, и за малоумните кметове, и за това, че плащаме високите данъци и хрантутим "безплатните туристи на града". Ние не създадохме правила!

А колко е приятно през уикендите! Когато всички коли с празни буркани са потеглили по своите си пътища. Когато всички билети на автогарата вече са изкупени, когато лъскавите рейсове извозват "туристите" по родните им места! Толкова е хубаво! Хубави са празните улички в центъра! И тишината - онази стара градска тишина, която помня от детсвото си. Събота и неделя дори можеш да чуеш птичките в центъра. Колко е хубаво, когато ги няма...туристите!

Така се прави!

Сядам да пиша картичка за рожден ден. Уж това ми е любимо – писането на картички, уж знам какво искам да напиша, а не мога. Седя пред бялото картонче и гледам в нищото. Има хора, на които не можеш да кажеш нищо нито в 2 реда, нито в 50, защото все няма да е достатъчно. Трудно е да се вместиш в стандартна картичка, когато ти се иска да напишеш романа на живота. Да накараш ритъма на света да спре за секунда, колите да бият спирачки по средата на кръстовищата, хората да забавят крачка по тротоарите и цялата вселена да млъкне. За миг поне. Да млъкне и да направи реверанс. Да се поклони с уважение към човека, който ме направи толкова много ранима, колкото никога не съм била. Човекът, който всяка сутрин буди в мен момиченцето и приспива всяка нощ жената. Този, който с обикновените си , човешки рамене успява да стои зад мен като скала. Да присъства винаги и непоклатимо да вярва в мен. Независимо каква съм, коя съм, колко съм.

Този, който плака с мен, когато сърцето ми се късаше. Плака с по-истински от моите сълзи. Будеше се през нощта, за да ме гледа как спя, а аз тайно го наблюдавах през малките процепи на миглите си. Човекът, който успя да погледне в мен. Не в очите ми, а в дъното ми. Да се огледа, да види всичко и да не се уплаши. За безстрашния мъж до мен. За смелостта му да стои без да трепне, когато аз съм на ръба. Защото смелостта на мъжете не се измерва в мускулите им, нито в приказките им, нито е в непроницаемите им очи. Смелостта на мъжете обитава душите им и се оглежда в ръцете им. Защото смелостта не говори – нито за себе си, нито за другите. Смелостта се буди притихнала и разтревожена до теб. Протяга ръка към лицето ти в тъмното и проверява дали са мокри бузите ти. Това го може единствено и само той. Този, на когото днес трябва да напиша картичка.

Ръката ми е спокойна. Погледът ми отдавна е преодолял малкото картонче. Гледам някъде отвъд. Когато осъзнаеш подаръците и уроците на съдбата, можеш само да мълчиш. Да мълчиш в знак на уважение. Към живота. Към красотата, която ти е донесъл шансът. Шансът, да се докосваш до щастието. Да броиш миговете му и да не искаш да спиш. Да не искаш да се разделяш нито за миг. Да не искаш да затваряш очите си. Защото се страхуваш, че ще схванеш трика. Рано или късно ще разбулиш мистерията на бялото зайче в шапката на фокусника, на гълъбите в широките му ръкави. И не дишаш. Притихваш в малката си момичешка душа., Мълчиш. Само мълчиш. За да не изплашиш гълъбите, за да не си отиде магията. И знаеш. Някъде между крехките стени на душата си знаеш, че това е. Така е прави! Тук се мълчи. Събуваш си обувките и стъпваш на пръсти. Приближаваш се бавно и тихичко, ама съвсем тихичко прошепваш: „Благодаря!” Така се прави!

За какво са ви курове, момичета?!?!

Днес един коментар в блога ми ме накара да се замисля малко отвъд предишното „8-ми март е тъп и точка!”

Аз съм жена. Две мнения няма. Освен първичните и вторични, и третични, и там още каквито има, полови белези, пълня картинката и с какво ли още не. Чувствителна,разглезена, лигла, устойчива, често нелогична, майчински инстинкти, клюкарка, интуитивна, хитра и тн. Всички екстри. Освен, че съм жена, съм на 31, живея в България и сега е 2008 година. Мога, ако искам да гласувам – не, че ми е притрябвало. Мога да напусна страната,когато си искам – не, че съм се засилила. Мога, ако искам, да напусна и човека до себе си и да не бъда убита за това. А може и да не го напусна и да му родя 3 деца без брак – ако искам. Мога да сменя работата си и да получавам добри пари, за нещата, които правя. Мога открито да заявя, че кметът е идиот или че президентът е селяндур и няма да се притеснявам за живота си. Посещавам барове, дискотеки и какво ли още не, облечена както си искам и се чувствам прекрасно. Понякога влизам в църква – рядко, но ако искам…

Аз съм една свободна жена, в свободна държава, обградена от своемислещи приятели, интелигентно семейство, прекрасен мъж и толерантни съседи. Живея в голям град, градско момиче съм, имам нормалните за възрастта и социалното си положение предразсъдъци и недостатъци и общо взето спадам към средностатистическата златна среда. Ходя на фризьор и маникюр, козметик и шопинг колкото е нужно. Когато дойде пролетта, се чувствам по-красива. Имам нормален брой „ухажори”, близки приятелки, човек, когото обичам и пътувам често. Всеки детайл от живота ми е в резултат на историята на моето семейство и на мои лични, съвсем осъзнати и волеви решения. И цветът на косата, и работата ми, и колата, която карам. За мен мъжете са просто „другия пол” и тъй като вече съм голямо момиче и съм сигурна в сексуалната си ориентация, ги харесвам като сексуални и духовни партньори и като индивиди. Не ми пречат да се изявявам, да пиша, да работя, а напротив – помагат ми. Радвам се, че именно те са физически по-силния пол – не намирам нищо вълнуващо във физическите усилия, които им се налагат доста по-често от на нас. Радвам се също така, че те са и по-логичните, и по–стъпилите на земята, по-добре се ориентират, боравят с техниката по-добре и често са по-добри шофьори. Тази роля не ме блазни ни най-малко. Нямам амбиции да ставам кранист, космонавт, президент, хамал или шампион по спортно ориентиране. Не ме блазни да управлявам света или да покорявам световните борси. Това е тяхна работа, не моя. Аз съм жена. Искам да отгледам деца, да имам топло семейство и прекрасен „силен, логичен и дразнещ” мъж до себе си. Да се обичаме достатъчно, за да издържим на напъна на остаряването и да живея нормално, доколкото ми позволи съдбата. Защото това ми е достатъчно обозримо засега. Защото е прекрасно да бъдеш жена тук и сега.

Прекрасно е днес да можеш да облечеш мъжки панталон и риза, а утре да спреш дъха на някой с красивия си гол гръб. Прекрасно е да си направиш ноктите и да прокараш пръст по нищо неподозиращият гръбнак на някой, който ти е интересен и да усетиш електричеството в тила му. Прекрасно е да си бременна и да виждаш обожанието в очите на таткото. Прекрасно е да ти държат вратата, да ти дърпат стола, да ти палят цигарата и да взимат палтото ти. Да ти дават път…Прекрасно е просто … да си достатъчно образована и умна, за да виждаш хубавите неща, в това да си жена. И да го използваш! Това е! Аз поне не виждам срещу какво да се боря и да се пенявя. Да се лигавя пиянски срещу мъжете да, но да се боря…Извинете! Ще е малко лицемерно. Нямам основание. Мъжете нищо лошо не са ми направили, или поне нищо, което мога да поправя като празнувам 8-ми март. Ако аз празнувам 8-ми март в израз на някакъв бунт и борба, то и те трябва да направят същото. Защото с мъжете сме квит. Това е. А и ,честно казано, не виждам какъв резултат може да даде тази точно борба - гримирана, с маникюр да се напиеш с наливно вино в някоя кръчма и да отидеш по женски на дискотека. Едва ли това ще помогне много на онеправданите жени по света. Мръсните вицове също не съм чувала да помагат. Но както и да е...Може би аз не го разбирам феминизма...

А и ми се струва демоде. Да се палиш прекалено много срещу даденостите на своя биологичен вид е леко прекалено. Пресилените реакции, крещенето по улиците и пяната по устата ми влизат в графата „проява на лош вкус”. Какъв 8-ми март, каква борба, какво равноправие, какви 5 лева?!?! Я се огледайте колко е хубав животът! Вашият си, женският! Противоположният, неразбираемият, жадуваният….

Хубаво е да имаш дълга коса. И тънки чорапи, и дантелено бельо, и деца, и мъже, и вагина…Хубаво е! За какво са ви курове, момичета?!? Оставете ги на момчетата!

Празници и пълници

Днес на бензиностанцията, докато се суетях около колата си, от съседната кола изскочи един усмихнат мъж и взе пистолета от ръцете ми.
- Дайте на мен! За колко лева?
- За 40, благодаря!, погледнах го объркано и се усмихвах
- Е, нали днес е празник!, каза доволен той и се вторачи сериозно в дисплея на бензиновата колонка
- Ммм, благодаря….
Тръгнах изненадана и усмихната към касата и през витрините го видях как чинно заключва резервоара и оставя ключа на вратата ми. Качи се в неговата си кола и потегли. Стана ми приятно и неловко едновременно.

8-ми март. Странна работа. Винаги се чувствам глупаво на тези празници. Тази история със зюмбюлите и жените на групи по заведенията винаги леко ме е притеснявала. Не я схващам идеята. Иначе лошо няма да ти сипват бензин на бензиностанцията непознати мъже, да ти дават предимство и какво ли още не. В момента даже наблюдавам през прозореца малка заря откъм басейна Спартак. Сигурно пак заради "празника". Дори и само за един ден в годината пак си заслужава, но има нещо неестествено в тези празници. Ден на жената, ден на влюбените…Отделно е моята фобия към организираните неща и тези, които се правят, защото „така трябва”. Това съвсем настрана. Но и тази масовост…Аз мога да изляза да се напия по женски във всичките 365 дни на годината. Във всеки един от тях мога да отида на фризьор, маникюр, да се видим, да се налеем с вино, после със уиски и накрая да завършим в някоя гадна дупка с пияни навлеци около нас. Разликата е само, че не се чувствам като овца и не всичко навсякъде е резервирано от „здрави женски колективи”.

Обичам жените. Да не си помислите! Обичам ги даже много! Интересни са ми, приятна компания са ми (някои). С част от тях даже имаме какво да си кажем. А пък няколко – направо обожавам. Смятам, че всяка една от тях заслужава по един персонален празник на жената, заслужава всичките зюмбюли на света и целия бензин в бензиностанциите, но…Чак пък специален ден на жената…не искам да съм крайна и да предизвикам някой женски куклус клан. Веки има право да си празнува каквото си иска – празник на жената, на влюбените, на изгряващото слънце или на пържолите с картофи. Все ми е тая. Докато не е задължително, нищо лично. Но, съгласете се - има нещо нездраво в тая работа. Комплексарско. Пресилено. Непремерено. И…знам ли.

Зоофилия

Сложно е да се обичаме, да се смятаме за прекрасни. Сложно е. Изисква много енергия да харесваме себе си. Да се докосваме. Повече отколкото да докосваме другите. Трудно е да се преглътнем такива каквито сме и да застанем срещу мръсните си душички. Да им знаем всички тайни мисли, всички топли вълни под завивките, всички еретични видения. Гледаме се в огледалото и виждаме очи, нос, устни – уж онези, от детството, а всъщност други. Вече убивали, разкъсвали, с тук-таме кръвчица между зъбите. Животни и чудовища седят пред огледалата ни. Гримирани, избръснати…Изроди с биографии на професионални убийци. Брилянтни лъжци. Усъвършенствани еротомани. Хора с вулкани в сърцата. Цели светове, вселени. Непораснали великани с разбити сърца, оголени души. Обелени. Чувствителни като открити нерви. Чудовища със стотици условни присъди и само няколко ефективни. Недоизлежани. Доживотни. Затворници в очите ни. Забравени, завинаги, жестоки. Какво се крие в огледалото? Под театралната усмивка и червилото, под автършейва и наболата брада. С кого се разминаваме по улиците? Със шлифери и якета, с парфюми и погледи? Не. Живеем в джунгла от десетки видове. Само хищници. Храним се един с друг, за да оцелеем. И е толкова сложно да се обичаш. С кръв между зъбите. С месо под ноктите. С гердан от зъби. Човешки. И жертви няма. Всички убиваме и изяждаме. Остава само да се научим да се обичаме и да свършваме.

4-ти март

Преди 31 години на 4 март е имало земетресение. Казват, че било сериозно – 7-ма степен по Рихтер. В Свищов загинали над 250 души. В София, хората, уплашено са излизали пред кооперациите по чехли и халати. По улицата е било пълно с паникьосани семейства. Казват, че на същия ден във Втора градска акушерките са държали детските креватчета, за да не се блъскат едно в друго. А родилките са лежали по леглата си. Какво да правят? Същия ден, дежурните акушерки се изнервяли от непрекъснато звънящия телефон. През няколко часа се обаждали различни хора и питали все за едно и също дете.:„Момиченце или момче? Ама сигурна ли сте?”

Вечерта, докато Свищов е тънел в прах и ужас, във Воденицата един пиян, щастлив баща е черпел цялата кръчма наред, свирел е оркестър и се е леело вино. Поливал е сериозно и е празнувал 3 дена. На няколко хиляди километра от там едни горди баба и дядо са се радвали на новината, а други – само на 20 км разстояние, са въртели телефоните, за да се хвалят с първата си внучка.

Разказвали са ми, че било хубав, ясен ден, слънчев. Като днешния. Един от 365-те на всяка година. Веднага след 3-ти март и точно преди 5-ти. Началото за мен и краят за много други. Болки и радостни сълзи за майка ми, еуфория за баща ми.

Днес, 4 март 2008. Все още съм в леглото, защото не мога да свърша нищо от телефоните. Ту единият, ту другият. И втората линия непрекъснато. Гледам неоправения си багаж от снощи и не знам как ще стигна въобще до него. Уж за 4 дена, а все едно сме се пренесли току що. Закъснявам за фризьор, но се разсейвам. Но ще се стегна и ще стигна до блажения сутрешен душ. Ще се вгледам в огледалото, ще се усмихна с насъбраното от Солун слънце и цял ден ще си повтарям, че вече съм на 31. Ще облека нещо ново и ще отида да се поглезя, докато говоря по телефона.

Какво друго може да прави една 31-годишна жена навръх рождения си ден?