Когато ставам през нощта и шляпам боса покрай прозорците в тъмнината, се сещам за една и съща картинка всеки път. Баща ми в кухнята на светлината на абсорбатора си рисува и си пише нещо. До него чаша водка или вино и пепелник с връхче. Не спеше през нощта и си лягаше по светло. Когато ставах сутрин, намирах по масата неизменните купчинки с листчета – чертежи на апартамента, на къщата в Банкя, схематични рисунки, думи, изречения, моливи и пепелника. Неизхвърлен. Дядо ми пишеше музика и спомените си в кухнята на масата, а баща ми си рисуваше. Един и същи маниер. Сега аз обикалям къщата нощем като сомнамбул и все по-рядко пиша. В дома на дядо ми червеното вино се лееше с кани, ядеше се само „от най-хубавото червено месо” и животът беше издигнат в култ. Имахме 2 пиана – роял и малко концертно пиано вкъщи и винаги имахме гости. После ние тримата се преместихме „зад реката”, в квартала със старите павирани улички, с малките къщички. В тихия квартал с кестените. Бях свикнала трамваят да минава през леглото ми всяка сутрин и тишината на дърветата в началото ме удивяваше. Дойдоха новите приятели, игрите в старата тютюнева фабрика, разходките по малките улички на Коньовица, Банишора…”нашия квартал…”. Всяка улица ставаше за пързалка – коли много нямаше. Прекрасни години. Години, в които баща ми от музикант се превърна в златар, после построи наново къщата в Банкя, а после…после се разболя. И дядо ми си беше отишъл вече. Заедно с мемоарите си, които до последно пишеше, заедно с музиката си, със стотиците партитури, подредени грижливо в старата ни музикална библиотека. Всичко си отиде с тях. С вятъра, който сега продухва косата ми на гробището. С тишината, която инстинктивно пазим с майка ми. Със запалената цигара, която оставяме. Тя гори, а аз си спомням онези дни. „Враждебната среда”, в която се опитах да порасна. И успях. Успях да стана голямо, разумно момиче и да разбера нещо много важно. Нещо важно не само за живота, за съдбата, а и нещо ценно за таланта. Онази въздушна целувка от Господ, еднократният подарък от съдбата, който някои получават. Странното и случайно съчетание на гените. Онова, което усещат само тези, които го нямат. Талантът е онова, което не зависи нито от броя прочетени книги, нито от образованието, нито от възпитанието…Защото не го носим във виртуозните си пръсти или в ангелския си глас. Не се намира в главата ни или в сърцето ни. Талантът обитава единствено душата ни.
март 22, 2008
Сън за щастие
Публикувано от
SS
в
02:03
Етикети: Daydreaming
март 21, 2008
Туристическа спалня
Онзи ден, умряла от глад си купих баничка. От онези, препечените, класическите. С повече кори, отколкото сирене. Завиха ми я в парче бакалска хартия. Въртях се на улицата и седнах в колата да си я изям. Грозен навик е да се яде в колата, между другото. Навън слънчице, усмихнати хора, чиновници, които се прибират от обедната си почивка. Ям си баничката и си блея. Любимите ми стари градски улички около Искър, детството ми по вътрешните дворове…Идилия. По улицата срещу мен - чичко. Със служебен син панталон, пуловерче и яке. Червендалест един, набит, селски тип. Бръкна в панталона си и извади тежък ключодържател с много ключове. Приближи се към паркиралата пред мен стара Фиеста и смачка някаква опаковка в ръцете си. Хвърли я на улицата, изрита я под колата, отключи и се качи. Спрях да ям и ядосано натиснах клаксона. Погледна ме в огледалото и запали. Даде назад и леко ме удари. Колата ми подскочи, а аз, изненадана и с пълна уста, натиснах клаксона продължително, правейки му знаци в огледалото. Даде мигач, показа ръката си през прозореца, показа ми среден пръст и се отдалечи с мръсна газ, гледайки ме в огледалото. Т!!! Каква регистрация, по дяволите е „Т”? Сигурно град Тъпаци или Тъпанари. Ядосах се, докривя ми страхотно. Излязох, за да видя дали ми има нещо на колата. Само номерът ми е леко одран. Нищо съществено, но имах чувството, че е потрошил цялата ми кола. Безсилие. Това почувствах. Отиде ми и баничката, и хубавото настроение, и всичко. Качих се отново в колата и си тръгнах бясна. Надолу, на Раковска, спрях, за да дам път на една кола, а покрай мен профуча една изтърбушена бяла Хонда с отворени прозорци и силна музика. Младежът отвътре, подминавайки ме, изкрещя: „Айде, мърдай, ма!!!” РК! РК?!? Град Резки Катили?
А колко е приятно през уикендите! Когато всички коли с празни буркани са потеглили по своите си пътища. Когато всички билети на автогарата вече са изкупени, когато лъскавите рейсове извозват "туристите" по родните им места! Толкова е хубаво! Хубави са празните улички в центъра! И тишината - онази стара градска тишина, която помня от детсвото си. Събота и неделя дори можеш да чуеш птичките в центъра. Колко е хубаво, когато ги няма...туристите!
Публикувано от
SS
в
11:33
Етикети: Schizophonic
март 14, 2008
Така се прави!
Сядам да пиша картичка за рожден ден. Уж това ми е любимо – писането на картички, уж знам какво искам да напиша, а не мога. Седя пред бялото картонче и гледам в нищото. Има хора, на които не можеш да кажеш нищо нито в 2 реда, нито в 50, защото все няма да е достатъчно. Трудно е да се вместиш в стандартна картичка, когато ти се иска да напишеш романа на живота. Да накараш ритъма на света да спре за секунда, колите да бият спирачки по средата на кръстовищата, хората да забавят крачка по тротоарите и цялата вселена да млъкне. За миг поне. Да млъкне и да направи реверанс. Да се поклони с уважение към човека, който ме направи толкова много ранима, колкото никога не съм била. Човекът, който всяка сутрин буди в мен момиченцето и приспива всяка нощ жената. Този, който с обикновените си , човешки рамене успява да стои зад мен като скала. Да присъства винаги и непоклатимо да вярва в мен. Независимо каква съм, коя съм, колко съм.
Публикувано от
SS
в
19:37
Етикети: Мило дневниче..., Daydreaming
март 10, 2008
За какво са ви курове, момичета?!?!
Днес един коментар в блога ми ме накара да се замисля малко отвъд предишното „8-ми март е тъп и точка!”
Аз съм жена. Две мнения няма. Освен първичните и вторични, и третични, и там още каквито има, полови белези, пълня картинката и с какво ли още не. Чувствителна,разглезена, лигла, устойчива, често нелогична, майчински инстинкти, клюкарка, интуитивна, хитра и тн. Всички екстри. Освен, че съм жена, съм на 31, живея в България и сега е 2008 година. Мога, ако искам да гласувам – не, че ми е притрябвало. Мога да напусна страната,когато си искам – не, че съм се засилила. Мога, ако искам, да напусна и човека до себе си и да не бъда убита за това. А може и да не го напусна и да му родя 3 деца без брак – ако искам. Мога да сменя работата си и да получавам добри пари, за нещата, които правя. Мога открито да заявя, че кметът е идиот или че президентът е селяндур и няма да се притеснявам за живота си. Посещавам барове, дискотеки и какво ли още не, облечена както си искам и се чувствам прекрасно. Понякога влизам в църква – рядко, но ако искам…
Публикувано от
SS
в
19:26
Етикети: Schizophonic
март 09, 2008
Празници и пълници
- Дайте на мен! За колко лева?
- За 40, благодаря!, погледнах го объркано и се усмихвах
- Е, нали днес е празник!, каза доволен той и се вторачи сериозно в дисплея на бензиновата колонка
- Ммм, благодаря….
Тръгнах изненадана и усмихната към касата и през витрините го видях как чинно заключва резервоара и оставя ключа на вратата ми. Качи се в неговата си кола и потегли. Стана ми приятно и неловко едновременно.
8-ми март. Странна работа. Винаги се чувствам глупаво на тези празници. Тази история със зюмбюлите и жените на групи по заведенията винаги леко ме е притеснявала. Не я схващам идеята. Иначе лошо няма да ти сипват бензин на бензиностанцията непознати мъже, да ти дават предимство и какво ли още не. В момента даже наблюдавам през прозореца малка заря откъм басейна Спартак. Сигурно пак заради "празника". Дори и само за един ден в годината пак си заслужава, но има нещо неестествено в тези празници. Ден на жената, ден на влюбените…Отделно е моята фобия към организираните неща и тези, които се правят, защото „така трябва”. Това съвсем настрана. Но и тази масовост…Аз мога да изляза да се напия по женски във всичките 365 дни на годината. Във всеки един от тях мога да отида на фризьор, маникюр, да се видим, да се налеем с вино, после със уиски и накрая да завършим в някоя гадна дупка с пияни навлеци около нас. Разликата е само, че не се чувствам като овца и не всичко навсякъде е резервирано от „здрави женски колективи”.
Обичам жените. Да не си помислите! Обичам ги даже много! Интересни са ми, приятна компания са ми (някои). С част от тях даже имаме какво да си кажем. А пък няколко – направо обожавам. Смятам, че всяка една от тях заслужава по един персонален празник на жената, заслужава всичките зюмбюли на света и целия бензин в бензиностанциите, но…Чак пък специален ден на жената…не искам да съм крайна и да предизвикам някой женски куклус клан. Веки има право да си празнува каквото си иска – празник на жената, на влюбените, на изгряващото слънце или на пържолите с картофи. Все ми е тая. Докато не е задължително, нищо лично. Но, съгласете се - има нещо нездраво в тая работа. Комплексарско. Пресилено. Непремерено. И…знам ли.
Публикувано от
SS
в
00:58
Етикети: Мило дневниче...
март 06, 2008
Зоофилия
Сложно е да се обичаме, да се смятаме за прекрасни. Сложно е. Изисква много енергия да харесваме себе си. Да се докосваме. Повече отколкото да докосваме другите. Трудно е да се преглътнем такива каквито сме и да застанем срещу мръсните си душички. Да им знаем всички тайни мисли, всички топли вълни под завивките, всички еретични видения. Гледаме се в огледалото и виждаме очи, нос, устни – уж онези, от детството, а всъщност други. Вече убивали, разкъсвали, с тук-таме кръвчица между зъбите. Животни и чудовища седят пред огледалата ни. Гримирани, избръснати…Изроди с биографии на професионални убийци. Брилянтни лъжци. Усъвършенствани еротомани. Хора с вулкани в сърцата. Цели светове, вселени. Непораснали великани с разбити сърца, оголени души. Обелени. Чувствителни като открити нерви. Чудовища със стотици условни присъди и само няколко ефективни. Недоизлежани. Доживотни. Затворници в очите ни. Забравени, завинаги, жестоки. Какво се крие в огледалото? Под театралната усмивка и червилото, под автършейва и наболата брада. С кого се разминаваме по улиците? Със шлифери и якета, с парфюми и погледи? Не. Живеем в джунгла от десетки видове. Само хищници. Храним се един с друг, за да оцелеем. И е толкова сложно да се обичаш. С кръв между зъбите. С месо под ноктите. С гердан от зъби. Човешки. И жертви няма. Всички убиваме и изяждаме. Остава само да се научим да се обичаме и да свършваме.
Публикувано от
SS
в
10:39
Етикети: Schizophonic
март 04, 2008
4-ти март
Преди 31 години на 4 март е имало земетресение. Казват, че било сериозно – 7-ма степен по Рихтер. В Свищов загинали над 250 души. В София, хората, уплашено са излизали пред кооперациите по чехли и халати. По улицата е било пълно с паникьосани семейства. Казват, че на същия ден във Втора градска акушерките са държали детските креватчета, за да не се блъскат едно в друго. А родилките са лежали по леглата си. Какво да правят? Същия ден, дежурните акушерки се изнервяли от непрекъснато звънящия телефон. През няколко часа се обаждали различни хора и питали все за едно и също дете.:„Момиченце или момче? Ама сигурна ли сте?”
Публикувано от
SS
в
11:32
Етикети: Мило дневниче...