4-ти март

Преди 31 години на 4 март е имало земетресение. Казват, че било сериозно – 7-ма степен по Рихтер. В Свищов загинали над 250 души. В София, хората, уплашено са излизали пред кооперациите по чехли и халати. По улицата е било пълно с паникьосани семейства. Казват, че на същия ден във Втора градска акушерките са държали детските креватчета, за да не се блъскат едно в друго. А родилките са лежали по леглата си. Какво да правят? Същия ден, дежурните акушерки се изнервяли от непрекъснато звънящия телефон. През няколко часа се обаждали различни хора и питали все за едно и също дете.:„Момиченце или момче? Ама сигурна ли сте?”

Вечерта, докато Свищов е тънел в прах и ужас, във Воденицата един пиян, щастлив баща е черпел цялата кръчма наред, свирел е оркестър и се е леело вино. Поливал е сериозно и е празнувал 3 дена. На няколко хиляди километра от там едни горди баба и дядо са се радвали на новината, а други – само на 20 км разстояние, са въртели телефоните, за да се хвалят с първата си внучка.

Разказвали са ми, че било хубав, ясен ден, слънчев. Като днешния. Един от 365-те на всяка година. Веднага след 3-ти март и точно преди 5-ти. Началото за мен и краят за много други. Болки и радостни сълзи за майка ми, еуфория за баща ми.

Днес, 4 март 2008. Все още съм в леглото, защото не мога да свърша нищо от телефоните. Ту единият, ту другият. И втората линия непрекъснато. Гледам неоправения си багаж от снощи и не знам как ще стигна въобще до него. Уж за 4 дена, а все едно сме се пренесли току що. Закъснявам за фризьор, но се разсейвам. Но ще се стегна и ще стигна до блажения сутрешен душ. Ще се вгледам в огледалото, ще се усмихна с насъбраното от Солун слънце и цял ден ще си повтарям, че вече съм на 31. Ще облека нещо ново и ще отида да се поглезя, докато говоря по телефона.

Какво друго може да прави една 31-годишна жена навръх рождения си ден?