март 14, 2008

Така се прави!

Сядам да пиша картичка за рожден ден. Уж това ми е любимо – писането на картички, уж знам какво искам да напиша, а не мога. Седя пред бялото картонче и гледам в нищото. Има хора, на които не можеш да кажеш нищо нито в 2 реда, нито в 50, защото все няма да е достатъчно. Трудно е да се вместиш в стандартна картичка, когато ти се иска да напишеш романа на живота. Да накараш ритъма на света да спре за секунда, колите да бият спирачки по средата на кръстовищата, хората да забавят крачка по тротоарите и цялата вселена да млъкне. За миг поне. Да млъкне и да направи реверанс. Да се поклони с уважение към човека, който ме направи толкова много ранима, колкото никога не съм била. Човекът, който всяка сутрин буди в мен момиченцето и приспива всяка нощ жената. Този, който с обикновените си , човешки рамене успява да стои зад мен като скала. Да присъства винаги и непоклатимо да вярва в мен. Независимо каква съм, коя съм, колко съм.

Този, който плака с мен, когато сърцето ми се късаше. Плака с по-истински от моите сълзи. Будеше се през нощта, за да ме гледа как спя, а аз тайно го наблюдавах през малките процепи на миглите си. Човекът, който успя да погледне в мен. Не в очите ми, а в дъното ми. Да се огледа, да види всичко и да не се уплаши. За безстрашния мъж до мен. За смелостта му да стои без да трепне, когато аз съм на ръба. Защото смелостта на мъжете не се измерва в мускулите им, нито в приказките им, нито е в непроницаемите им очи. Смелостта на мъжете обитава душите им и се оглежда в ръцете им. Защото смелостта не говори – нито за себе си, нито за другите. Смелостта се буди притихнала и разтревожена до теб. Протяга ръка към лицето ти в тъмното и проверява дали са мокри бузите ти. Това го може единствено и само той. Този, на когото днес трябва да напиша картичка.

Ръката ми е спокойна. Погледът ми отдавна е преодолял малкото картонче. Гледам някъде отвъд. Когато осъзнаеш подаръците и уроците на съдбата, можеш само да мълчиш. Да мълчиш в знак на уважение. Към живота. Към красотата, която ти е донесъл шансът. Шансът, да се докосваш до щастието. Да броиш миговете му и да не искаш да спиш. Да не искаш да се разделяш нито за миг. Да не искаш да затваряш очите си. Защото се страхуваш, че ще схванеш трика. Рано или късно ще разбулиш мистерията на бялото зайче в шапката на фокусника, на гълъбите в широките му ръкави. И не дишаш. Притихваш в малката си момичешка душа., Мълчиш. Само мълчиш. За да не изплашиш гълъбите, за да не си отиде магията. И знаеш. Някъде между крехките стени на душата си знаеш, че това е. Така е прави! Тук се мълчи. Събуваш си обувките и стъпваш на пръсти. Приближаваш се бавно и тихичко, ама съвсем тихичко прошепваш: „Благодаря!” Така се прави!