Сън за щастие

Когато ставам през нощта и шляпам боса покрай прозорците в тъмнината, се сещам за една и съща картинка всеки път. Баща ми в кухнята на светлината на абсорбатора си рисува и си пише нещо. До него чаша водка или вино и пепелник с връхче. Не спеше през нощта и си лягаше по светло. Когато ставах сутрин, намирах по масата неизменните купчинки с листчета – чертежи на апартамента, на къщата в Банкя, схематични рисунки, думи, изречения, моливи и пепелника. Неизхвърлен. Дядо ми пишеше музика и спомените си в кухнята на масата, а баща ми си рисуваше. Един и същи маниер. Сега аз обикалям къщата нощем като сомнамбул и все по-рядко пиша. В дома на дядо ми червеното вино се лееше с кани, ядеше се само „от най-хубавото червено месо” и животът беше издигнат в култ. Имахме 2 пиана – роял и малко концертно пиано вкъщи и винаги имахме гости. После ние тримата се преместихме „зад реката”, в квартала със старите павирани улички, с малките къщички. В тихия квартал с кестените. Бях свикнала трамваят да минава през леглото ми всяка сутрин и тишината на дърветата в началото ме удивяваше. Дойдоха новите приятели, игрите в старата тютюнева фабрика, разходките по малките улички на Коньовица, Банишора…”нашия квартал…”. Всяка улица ставаше за пързалка – коли много нямаше. Прекрасни години. Години, в които баща ми от музикант се превърна в златар, после построи наново къщата в Банкя, а после…после се разболя. И дядо ми си беше отишъл вече. Заедно с мемоарите си, които до последно пишеше, заедно с музиката си, със стотиците партитури, подредени грижливо в старата ни музикална библиотека. Всичко си отиде с тях. С вятъра, който сега продухва косата ми на гробището. С тишината, която инстинктивно пазим с майка ми. Със запалената цигара, която оставяме. Тя гори, а аз си спомням онези дни. „Враждебната среда”, в която се опитах да порасна. И успях. Успях да стана голямо, разумно момиче и да разбера нещо много важно. Нещо важно не само за живота, за съдбата, а и нещо ценно за таланта. Онази въздушна целувка от Господ, еднократният подарък от съдбата, който някои получават. Странното и случайно съчетание на гените. Онова, което усещат само тези, които го нямат. Талантът е онова, което не зависи нито от броя прочетени книги, нито от образованието, нито от възпитанието…Защото не го носим във виртуозните си пръсти или в ангелския си глас. Не се намира в главата ни или в сърцето ни. Талантът обитава единствено душата ни.

А душата ни?! Душата ни е много проветриво място. Влияе се от слава, от пари и най-вече от суета. Когато не се взимаш на сериозно, талантът се чувства комфортно в душата ти. Расте и обитава мислите ти без да се притеснява, че ще го притискаш, форсираш и разголваш, прави живота ти по-различен, по-цветен, по-интересен и те учи да живееш. Талантът е спокоен, когато ти си спокоен. Талантът е като децата – бунтува се и боледува в детството си и ако му осигуриш нужното спокойствие и търпение, ти се отблагодарява точно като тях – пораства здрав и сигурен в себе си. Важното е да не се взимаш много на сериозно и да пазиш душата си от щети. Щети като амбициите например. Като надценяването, като бутането с лакти. Талантът е крехка материя, пере се ръчно и със студена вода. И се внимава. Ама много.

Аз лично се надявам тези неща да са заложени в гените ни. Надявам се да мога да предам на детето си частица, от това, до което аз имах щастието да се докосна. Надявам се то да има шанса да черпи без да осъзнава от топлината на хората, които никога няма да срещне. Надявам се да чува гласовете им в кръвта си. Да ги вижда в красивите очи на майка ми, в моите. Надявам се. Само това мога – да се надявам.

Шляпам боса в тъмната къща около прозорците и гледам силуетите на дърветата в гората. След мъничко ще се върна в леглото. Раменете ми ще потреперят от нощния студ. Ще погледам в тъмнината, очите ми ще се насълзят за десетки минали, сегашни и бъдещи болки. Ще почувствам цялата самота на света, седнала като 100-килограмов човек на гърдите ми. Но няма да мога да се разплача от товара. За кое по-напред. Сигурно ще заспя с мислите си и ще ги сънувам. Старата снимка с черешите. Усмивките ни. Баба ми с онази прическа. Детството ми, събрано в един единствен сън. Сън за щастие.