април 25, 2008

Просто

Всъщност щастието се оказва най-простото нещо на света, до което се стига по най-сложните начини. С години разсъждаваш върху изначалните различия между мъжа и жената, прекарваш месеци по баровете с цигара в ръка и с 3-тото-ама-за-последно уиски, с поредния-ама-за-малко тъпак и накрая, най-накрая се оказва, че щастието е нещо изключително простичко. Ранно ставане, мързелив и сладък секс с полузатворени очи. „Успя да ме събудиш пак!” и смях. „Хайде да си полежим още малко, искаш ли?” Боса правя закуска. Бъркани яйца, принцеси с кашкавал на светлата маса и гората отсреща – съвсем зелена. Топло мляко с какао. „Какво?” – „Нищо, радвам ти се!” Лигавщини на вратата и излиза по „важните си задачи”. А аз оставам с моите не толкова неотложни неща. Допивам какаото си, загледана в града и се настройвам за хубав ден. И аз съм заета. Предимно с това да съм щастлива. Хващам се за минутите, защото знам, че после пак ще забравя. Пак ще се тревожа. Пак ще потрепервам в колата си на светофара долу, на Синьото. Влизам боса в банята и пред огледалата свалям маската за очи. Горещ душ. Дълъг. Душата ми се затваря в тялото ми. Обхожда го пръстче по пръстче. Глезени, колена и слабини. Пара. Бялата ми хавлия и червеният ми педикюр. Знам, че се обичам. И това ме кара да се усмихвам. Още вчера забравих телефона си на 10 преки от нас и не бързам да си го взема. Ама никак! Хората, които обичам знаят как да ме намерят и без него. Още малко блаженство и трябва да изляза. С топла жилетка и вкус на какао в устата. Просто! Съвсем просто!

април 09, 2008

Няма невъзможни неща

Магазин за бельо. Хубаво бельо. И чорапи. Всякакви. Влизам с идеята да си купя нещо красиво и непрактично. Денят е хубав, слънчев. По Витошка е пълно с мутреси и избягали от часовете ученици. Заравям се из чорапите и се опитвам да разкарам досадното ниско същество, което след като разбра, че „ с нищо не може да ми помогне”, продължава да виси до мен в отегчена поза. „Аааах, че си сладкоооо!” Чуват се лигави възгласи някъде в магазина. Поглеждам. Една девойка с големи черни очила е влязла с кученцето си. Едно от онези нещастни същества, които са имали „късмета” да ги подарят на някоя манекенка и да прекарат живота си в дамска чанта по кафетата. Животинчето, да не повярваш, е на каишка и доколкото разбирам от кучета е все още бебе. Отегчените продавачки се нахвърлят върху него, а то панически се дърпа към улицата. „Търся жълт мрежест чорапогащник…”, казва девойката. Позната ми е отнякъде. Предполагам, че е някаква „манекенка”. Имам привилегията да съм достатъчно разсеяна, за да проявявам престъпна незаинтересованост към имената на хората, които не ме интересуват. Започва продължителен разговор за нейните предпочитания и за модното този сезон жълто. Продавачките й пригласят глупаво, облечени в евтините си униформи, а тя се чувства като звезда. Мисля си какво ли се случва в постната й душичка, когато продавачките по магазините я познават. Кучето се изнервя от кокошарника и се разлайва с бебешкия си глас.„Парис! Парис, не така!”, дръпва го рязко на каишката му собственичката. Иде ми да оставя клиновете, които съм си избрала, да се промъкна покрай щендерите, да грабна Парис(!) и да избягам. Представям си за момент колко хубаво ще си живее малкият сладур с мен. Представям си как тичам по Витошка, завивам в първата пряка и спасявам нещастното животно. Покупко-продажбата до мен обаче не се развива добре. „Манекенката” установява, че „не може да си намери жълт колан за жълтия чорапогащник” и си отива смъртно разочарована. Персоналът потъва отново в отегчените си мисли, които най-вероятно включват „Блазе й!” и „Кой знае с кого се чука!”. Излизат да пушат тънка Карелия пред магазина със сутрешните си кафета. Говорят си за „той защо не се е обадил” и за „оная вечер в Най”.

Гоня мисълта за Парис от главата си и продължавам да зяпам. Досадата до мен се е уморила да следи движенията ми и аз продължавам да се чудя между два черни клина. С орнаменти или не? Мрежести или не? Ама не са ли малко курвенски…? Точно решавам и тръгвам към касата и…..„Освалдо, чакай, маме!”

„Поредното нещастно куче!”, си помислям аз. Поглеждам към вратата. Но не! Дете! От плът и кръв! Момченце с честни сини очи. В количка. И майка му на тигрови токове. Изключително лудата му и опасна майка, която го е кръстила Освалдо и сега продължава да го нарича така и пред хората…Втрещено плащам покупките си и излизам почти на бегом от магазина. В какви магазини пазарувам, по дяволите!?!

Днес разказвам тази лудост на Линда, а тя ми връща жеста с историята за момичето от фризьорския салон. Женено за 30 години по възрастен мъж. С двама любовника – яки като бикове и почти толкова умни. Срещат се по кварталите. А къде ли се чукат?!? Единият е сложил охрана пред фризьорския салон, заради детектива на мъжа й, който преди месец я хванал и й спукал едно ребро. Тя е хубава все още, на 25. Линда ми описа как любовникът влязъл в салона, казал на девойката, че Тя е най-хубавата жена, която е имал и облизал врата й като крава. По ръцете му имало наболи неизбръснати косми и бил потен от фитнеса. Когато се върнал да блъска, Тя съобщила на всеослушание, че на мъжа й не му ставало вече и тя затова. Иначе имала амбиции. Щяла да учи в „софийския нещо с психология”. Линда си тръгнала, минала през охраната и си мислела: „Тези хора в какъв свят живеят?!?”

Слушам разказа й, сега го пресъздавам тук и си мисля за планетите. Моята и техните. Нашата и вашите. Вървим по едни и същи улици. Плащаме данъци, живеем врати до врати, а мислим в различни галактики. Събуждаме се и заспиваме на чужди планети, докато си гледаме в балконите. Докато пазаруваме франзела и прясно мляко, човекът пред нас на касата си плаща патрончето гроздова в 9 сутринта. Снощи пак се е напил, бил е жена си после, а после…после е заспал в кухнята.

А аз пиша. Крада историите на хората. На топличко и чисто. С лаптопа на коленете. Закусвала след сутрешния душ, с няколко задачи в органайзера на телефона. С дребните ми ядове и големите ми тревожни мисли в главата. С клишираните „трагедии” в малкия ми живот. Клиширани като на човека патрончето и на мацката счупеното ребро. И знам, че няма добро и лошо. Няма правилно и грешно. Няма по-добро. Всичко е еднакво. Не можем да се съдим. Утре, в някой друг живот, при други обстоятелства вие може да сте мацката в салона и да се чукате с напомпани добичета за удоволствие. На вас може да ви чупят ребрата ревниви съпрузи или да се напивате до безсъзнание в мизерната си кухня със шарена мушама на масата. Някога, в бъдещето, собствената ви дъщеря може да порасне „хубавка”, да я пратите „в Софията” да учи, а тя да се чука с престъпници, за да й подарят кученце и временен Мерцедес. Утре, съвсем обозримо, може да се превърнете в отегчена продавачка в първокласен магазин за бельо и да носите черен панталон и блузка с реклама, да се забивате с някой доставчик и да правите свирки в тоалетните на Най.

И куче може да станете. Може дори да нямате „късмета” да сте Парис, а да ви викат просто Гошко. Да ви хвърлят сух хляб в студа и да ядете ритници в ребрата сутрин. Всичко е възможно. Няма невъзможни неща!

април 01, 2008

Облаци с перверзни имена

Лежа в тъмното и наблюдавам една звезда. Гледам как ниските купести облаци периодично я поглъщат и изплюват от парцалите си. Баба ми винаги назовава облаците с латинските им имена. Тези си спомням, че имаха дълго и перверзно име. Нещо, което звучеше като кунилингус. Кунилингусите покриха всичко и звездата повече не се показа. Глътнаха я. Лежа си по време на поредната безсънна нощ, зяпам небето и пиша. Оказва се, че само това умея сносно. В останалото съм пълен провал. В личния си живот така и не се научих да съм блестяща, да обичам всепоглъщащо и да бъда обичана. Да бъда авторитет, ценна, човек, на когото може да се разчита винаги и тн. Не успях, а не се и старая. Дори с писането не се старая. Не се вълнувам кой знае колко много дори от единственото нещо, което умея. Вълнува ме мисълта, че не умея да се отдавам, че не се впускам…,но и тя скоро ми омръзва. Отегчава ме прекалеността в мисленето, отегчават ме крайностите…Прекалено съм мързелива, за да консумирам емоции в големи количества и когато ми се случи някоя такава буря, съм изтощена до край. Дали е посредственост или криворазбрана мъдрост не знам…Дали е студенина или невротичен ужас да не се покажа слаба…Знам ли…Наскоро един колега ми каза, че напоследък съм му станала много тежка за четене. Еми така е – тежка съм. Не само за четене, но и за говорене, и за виждане…Минала съм в тежката категория и не знам кога ще хвърля торбите с пясък. И като го хвърля тоя пясък дали няма да стане нещо страшно… Кога облаците с перверзни имена ще се махнат от главата ми? Може би с времето, с настъпването на пролетта…или лятото…А може би просто е пролетна умора. Понякога сложните въпроси имат изключително прозаични отговори, което ме устройва в случая. Идеално. А може би просто обичам облаци с перверзни имена…Перверзното ми удоволствие от мрака и самотата. От тежките мисли. Перверзията ми, наречена отваряне и затваряне. Разтваряне. В другия, във въздуха, във вода…Гледам как диша и издиша. Диша и издиша. Диша и издиша. Като сутрешна гимнастика. Като плуване със щипка на носа. Забивам поглед в пръстите си, осветени от екрана на лаптопа. А той в скута ми. Диша и издиша. Диша и издиша. Когато започнем да се гледаме през нощта, идва любовта и ни плаши. Стряска ни като онези малки изродчета, които изскачат от кутийки на пружини. Бррррр....Май е време е да се съмне и да заспивам.