април 01, 2008

Облаци с перверзни имена

Лежа в тъмното и наблюдавам една звезда. Гледам как ниските купести облаци периодично я поглъщат и изплюват от парцалите си. Баба ми винаги назовава облаците с латинските им имена. Тези си спомням, че имаха дълго и перверзно име. Нещо, което звучеше като кунилингус. Кунилингусите покриха всичко и звездата повече не се показа. Глътнаха я. Лежа си по време на поредната безсънна нощ, зяпам небето и пиша. Оказва се, че само това умея сносно. В останалото съм пълен провал. В личния си живот така и не се научих да съм блестяща, да обичам всепоглъщащо и да бъда обичана. Да бъда авторитет, ценна, човек, на когото може да се разчита винаги и тн. Не успях, а не се и старая. Дори с писането не се старая. Не се вълнувам кой знае колко много дори от единственото нещо, което умея. Вълнува ме мисълта, че не умея да се отдавам, че не се впускам…,но и тя скоро ми омръзва. Отегчава ме прекалеността в мисленето, отегчават ме крайностите…Прекалено съм мързелива, за да консумирам емоции в големи количества и когато ми се случи някоя такава буря, съм изтощена до край. Дали е посредственост или криворазбрана мъдрост не знам…Дали е студенина или невротичен ужас да не се покажа слаба…Знам ли…Наскоро един колега ми каза, че напоследък съм му станала много тежка за четене. Еми така е – тежка съм. Не само за четене, но и за говорене, и за виждане…Минала съм в тежката категория и не знам кога ще хвърля торбите с пясък. И като го хвърля тоя пясък дали няма да стане нещо страшно… Кога облаците с перверзни имена ще се махнат от главата ми? Може би с времето, с настъпването на пролетта…или лятото…А може би просто е пролетна умора. Понякога сложните въпроси имат изключително прозаични отговори, което ме устройва в случая. Идеално. А може би просто обичам облаци с перверзни имена…Перверзното ми удоволствие от мрака и самотата. От тежките мисли. Перверзията ми, наречена отваряне и затваряне. Разтваряне. В другия, във въздуха, във вода…Гледам как диша и издиша. Диша и издиша. Диша и издиша. Като сутрешна гимнастика. Като плуване със щипка на носа. Забивам поглед в пръстите си, осветени от екрана на лаптопа. А той в скута ми. Диша и издиша. Диша и издиша. Когато започнем да се гледаме през нощта, идва любовта и ни плаши. Стряска ни като онези малки изродчета, които изскачат от кутийки на пружини. Бррррр....Май е време е да се съмне и да заспивам.