май 22, 2008

Ин и Ян в кухнята на края на града

- Ало! Дядо, честит рожден ден!
- Помниш ли, Аненце, как тичаше напред с едно хвърчило и как миришеше на мента?

Блокаж!

- Мда, помня, дядо, да си жив и здрав и още 85!
- Ама на мента миришеше, нали? Целия хълм с мента беше.

Отказвам се да му честитя и се отнасям. Наистина миришеше на мента. Дядо ми ми правеше хвърчила. Хартия, пръчици и разни други шарени, веещи се неща. Имаха мотовилки с бяла корда, която винаги оплитах. Тичах като обезумяла по баирите, за да хвана вятъра и миришеше на мента. Наистина.

- Тая работа не е хубава, аз каквото съм живял съм живял. Всичко съм видял. Повече за какво ми е?

Прави бърз преход през стегнатите немски войници, мърлявите руснаци, Хитлер, Сталин, летището, самолетите, после радиото, …, а аз кротко изчаквам бързата лекция по История на очевидеца, която ми дръпва.

- Анинце, там ли си?
- Слушам те, слушам те, дядо.
- Как миришеше на мента, а? Помниш, нали? А като те водех на лов? Помниш ли? Как не даваше да стрелям по орлите и нарочно вдигаше шум…

Легнала съм на звезда на спалнята и гледам тавана с телефонната слушалка, опряна на възглавницата. Той говори.

- А тук! Тук не се живее в тези клетки. Ще измрем като затворени животни в този град, без природа…

Отнасям се съвсем и затварям очи.

- А тук, долу пред нас, Анинце, един човек събира кашони. От кофите ги взима. Всеки ден минава с една пръчка. Нямат как да живеят хората…Тъжно ми е…

Разстройва се и гласът му започва да трепери.

- Дядо, дядо! Недей! Такъв е животът. Не го знаеш за какво ги събира тези пари!
- Не е така, не е от хубаво. Всеки ден…А за земетресението чу ли? Хиляди хора! Затрупани! Измрели!
- Дядо, стига, ние сме добре, всичко е наред.
- Анинце, нали знаеш колко те обичам! Мъчно ми е!
- Знам дядо, нали за това се обаждам!
- Помниш ли как живеехме?
- Помня, дядо!
- Стига си разстройвал детето!, чувам неумолимия глас на баба ми някъде зад него.
- Не го разстройвам! Гледай я! Баба ти е луда жена!
- Дядо, хайде да дремна малко…
- Анинце, как са нещата?
- Кои неща, дядо?
- Ами твоите…
- Добре съм, дядо, мен няма да ме мислите! Хайде да поспя малко и ти да се успокоиш.
- Добре, хайде, утре пак.
- Да, дядо! Дядо, честит рожден ден!
- Благодаря, благодаря…..Айде, моето момиче!

Затваря разстроен. Аз поглеждам таймера на телефона – 38 минути. Хвърлям го настрани и затварям очи. Представям си ги.

Живеем на 10-тина километра разстояние. В един и същи град. Градът, който ги смазва. Винаги ги е смазвал. Бедствията, убийствата, черните новинарски емисии. - всичко преживяват с баба ми. Плачат много за непознатите хора и малко за тяхната си болка. Голямата им болка – детето им, което си отиде преди тях. Прекарват с часове на дивана в кухнята един до друг. Следобед слушат канарчето в дневната и слънцето напича тила на дядо ми през прозореца. Все нещо си говорят. За мен, за майка ми, за вуйна ми, за децата, за годините с ментата по хълмовете. Тровят се с телевизия и плачат. Аз все казвам, че ще мина „тия дни” и те все ме чакат. В кухнята на дивана. Баба ми, седнала със слабите си, уморени крака някак винаги накриво и той - висок и замислен, опрял тила си на стената. Силните му ръце – клещи са станали прозрачни. Очите му са загубили цвета си, но все още излъчват онази топлина. А тя - все още запазила един кокетен жест, с който оправя назад побелялата си коса.

Седят един до друг. Нагледният ми урок за човешко щастие и привързаност, за болка и любов. Седят двамата като единственото възможно обяснение за младостта и старостта. Като картинката, която трябва да стои в енциклопедиите срещу „живот”. Като „грахчета в шушулка”. Седят си Ин и Ян в малката кухня на края на града, слушат канарчето и ме чакат.

май 05, 2008

Христос и фойерверки

Тасос извън сезона. Хубав, луксозен спа хотел. Стените му обаче са като от картон и се чува всичко. До нас има дебели гъркини на огромни токове, които влизат директно в главата ми на възглавницата. Спа-то е изключително малко и не е нищо особено. Хотелът е пълен с гърци – възрастни и семейства. Великден е. Отиваме на литургия през нощта. Църквата се строи в момента и прилича на оглозгана социалистическа, изоставена панелка. Службата се извършва в мазето. Всички са облечени като за опера, както и очаквахме. Страхотна бутаница е. И това го очаквахме. Децата носят огромни кичозни свещи и треперят в копринените си ризки. Свещеникът вие ужасно на един развален микрофон. Ние се суетим…Забиват камбани. Христос Анести и нещо гръмва. Заря! Фойерверки! В дванайсет, нула, нула на остров Тасос Христос "воскресе" с яка, стряскаща заря. Ние се стреснахме, защото фойерверките бяха точно до нас. Бият камбани, свещеникът вие глухо и всичко това, заглушено от пронизителни бомбички и заря. Изпаднахме в истеричен смях – от изненадата, от абсурдната ситуация, от накипрените гърци. Потекоха ми сълзи. Забравихме за целувките, за яйцата – смеехме се и пазехме главите си от посипващите се като дъжд остатъци от фойерверки. Тръгнахме към колата задъхани от смях и развеселени. Великден те първа предстоеше.

Нищо не работи. Естествено. Гърците ги уважавам, защото използват всички възможни поводи, за да не работят. Те отдавна знаят. Знаят всичко. Знаят, че почивката и семейството са едно, бизнесът и клиентите – друго. Знаят, че работохолизмът и пресилената амбиция са болести, които ходят по младите нации. Знаят, че клиентът е твой приятен гост, но не е Бог. Почти всичко е затворено навсякъде из целия остров. В Лименария почти професионалното ни око на хора, които пътуват много веднага беше забелязало Кръчмата. Наредена уж между останалите, уж еднаква, но не. Това беше кръчма, която средностатистическия турист няма да предпочете. Собствениците са двама братя, по моя преценка на около 50, които никога няма да им дадеш. Високи, синеоки и красиви мъже. По масите има местни, медитращи над чаша узо. Всички в кръчмата си мълчат. Стените са отрупани със снимки на възрастни хора, на братята като деца, на лодки…”Това сме аз и брат ми!”, на хубав английски ни заговаря единия. „Няма да работим днес и утре, но елате след това…” Ние започваме да се суетим, защото не искаме да сядаме другаде тази вечер. Подвикват си нещо на гръцки и ни казват, че все още всъщност не са решили дали ще работят, така че да наминем да проверим. Питат ни какво ни се яде евентуално. Ние объркано казваме, че искаме риба и си тръгваме усмихнати. Вечерта в осем и половина заведението е тъмно и ние разочаровани отминаваме с колата. Правим разходка и когато се връщаме след час, нещата са различни. Естествено - кой нормален грък вечеря в осем и половина?!? Местните от вчера са по местата си и играта на мълчанка продължава. Посрещат ни усмихнато и единия брат ни казва, че днес е хванал хубави калмари и акула. Два часа по късно сме унищожили една маса чинии и разглеждаме рибарските му снимки. „Има ли някой от местните рибари, който би ме взел на лодката си да похвърлям…?”, пита Той. „Не, аз съм професионалист, ловя с мрежа, а и взимам само приятели на лодката, тука никой местен няма така да те вземе. Мога да те взема без пари, ако си ми симпатичен..”, обяснява рибарят и слага на масата ни поредната кана рицина със загадъчна усмивка. Поднася ни сладко „от заведението” и си взима снимките. „Утре ще се видим пак!”, му казваме ние, а той се усмихва - „Заповядайте!”

На следващия ден с течащи лиги спираме колата пред заведението. Същите хора, които вече съм напълно убедена, че играят на мълчанка и децата на братята сервират. Дошли от Турция в началото на миналия век. От тогава все ловят риба и държат кръчма. Усмихва се, без да се подмазва. Пита ни за имената и дали сме от София. „Да, познава се, аз ви познавам!”, казва, каквото и да означава това. „Утре излизам в морето, идваш ли?” Разочарован е да разбере, че ние сме решили да си тръгнем от острова по-рано. Ще отидем до Кавала, Ксанти, за ден два, после може би Солун…Отива на имен ден на Йоргу и идва със жълтото си рибарско яке да се сбогуваме. Разменяме визитки. Тръгваме си с впечатлението, че сме се сбогували с приятел. Поредното ходене в Гърция, от което си тръгвам усмихната.

Може би масово гърците не са точно мой тип – блъскат се, шумни са, не ни обичат много и още какво ли не. Но не е в това въпросът. Смисълът на пътуването не е да видиш забележителностите, да обиколиш музеите и да си ходиш. Идеята е да усетиш хората, да се помотаеш по улиците, да се нервираш в техния трафик и да търсиш денонощна аптека. Да усетиш от горчилката на ежедневния живот. Само тогава може да кажеш, че си бил някъде. От стъклата на хотела, автобуса и самолета нищо не се вижда. В туристическите ресторанти – също. Нито ще разберете какви са тиквичките, нито как акулата става най-добре. Трябва да се качиш на градския транспорт, за да разбереш как мирише в една страна, колко възпитани са хората, когато, уморени на връщане от работа се опитват да ти вземат мястото под носа в метрото. Ей такива…Така се пътува, другото е като средностатистическото разглеждане на Лувъра – тичане през галериите и зяпане като на Женския пазар.

Преди Гергьовден

За първи път от ужасно много години съм си вкъщи по празниците. Толкова е хубава София! Тиха, чиста, необезпокоявана. По уличките в Лозенец бавно се разхождат възрастни хора. Гората е толкова зелена, че свежестта й влиза директно в носа ми всяка сутрин. От няколко дни не съм чувала сирената на линейка или настоятелен клаксон. Хубаво е, без да е глухо и изоставено. Усещам как градът ми си поема въздух. Сякаш самата София се разхожда с лентяйско спокойствие в Борисовата градина и си купува сладолед. Сяда да обядва в някое закътано градско ресторантче заедно с мен и слуша птиците. Птиците, които иначе не можеш да чуеш в центъра. Намерих решение - трябва да прекарваме повече време в провинцията през седмицата и да си идваме за уикендите и за празниците в София…. Това е!

Ден преди Гергьовден. Слънцето все още е жалостиво към цветята на балкона ми. Всички дрехи ми се струват красиви, когато се обличам. Пролетта влезе в града докато нашествениците ги няма. Имам хубаво усещане за тази година!