май 05, 2008

Христос и фойерверки

Тасос извън сезона. Хубав, луксозен спа хотел. Стените му обаче са като от картон и се чува всичко. До нас има дебели гъркини на огромни токове, които влизат директно в главата ми на възглавницата. Спа-то е изключително малко и не е нищо особено. Хотелът е пълен с гърци – възрастни и семейства. Великден е. Отиваме на литургия през нощта. Църквата се строи в момента и прилича на оглозгана социалистическа, изоставена панелка. Службата се извършва в мазето. Всички са облечени като за опера, както и очаквахме. Страхотна бутаница е. И това го очаквахме. Децата носят огромни кичозни свещи и треперят в копринените си ризки. Свещеникът вие ужасно на един развален микрофон. Ние се суетим…Забиват камбани. Христос Анести и нещо гръмва. Заря! Фойерверки! В дванайсет, нула, нула на остров Тасос Христос "воскресе" с яка, стряскаща заря. Ние се стреснахме, защото фойерверките бяха точно до нас. Бият камбани, свещеникът вие глухо и всичко това, заглушено от пронизителни бомбички и заря. Изпаднахме в истеричен смях – от изненадата, от абсурдната ситуация, от накипрените гърци. Потекоха ми сълзи. Забравихме за целувките, за яйцата – смеехме се и пазехме главите си от посипващите се като дъжд остатъци от фойерверки. Тръгнахме към колата задъхани от смях и развеселени. Великден те първа предстоеше.

Нищо не работи. Естествено. Гърците ги уважавам, защото използват всички възможни поводи, за да не работят. Те отдавна знаят. Знаят всичко. Знаят, че почивката и семейството са едно, бизнесът и клиентите – друго. Знаят, че работохолизмът и пресилената амбиция са болести, които ходят по младите нации. Знаят, че клиентът е твой приятен гост, но не е Бог. Почти всичко е затворено навсякъде из целия остров. В Лименария почти професионалното ни око на хора, които пътуват много веднага беше забелязало Кръчмата. Наредена уж между останалите, уж еднаква, но не. Това беше кръчма, която средностатистическия турист няма да предпочете. Собствениците са двама братя, по моя преценка на около 50, които никога няма да им дадеш. Високи, синеоки и красиви мъже. По масите има местни, медитращи над чаша узо. Всички в кръчмата си мълчат. Стените са отрупани със снимки на възрастни хора, на братята като деца, на лодки…”Това сме аз и брат ми!”, на хубав английски ни заговаря единия. „Няма да работим днес и утре, но елате след това…” Ние започваме да се суетим, защото не искаме да сядаме другаде тази вечер. Подвикват си нещо на гръцки и ни казват, че все още всъщност не са решили дали ще работят, така че да наминем да проверим. Питат ни какво ни се яде евентуално. Ние объркано казваме, че искаме риба и си тръгваме усмихнати. Вечерта в осем и половина заведението е тъмно и ние разочаровани отминаваме с колата. Правим разходка и когато се връщаме след час, нещата са различни. Естествено - кой нормален грък вечеря в осем и половина?!? Местните от вчера са по местата си и играта на мълчанка продължава. Посрещат ни усмихнато и единия брат ни казва, че днес е хванал хубави калмари и акула. Два часа по късно сме унищожили една маса чинии и разглеждаме рибарските му снимки. „Има ли някой от местните рибари, който би ме взел на лодката си да похвърлям…?”, пита Той. „Не, аз съм професионалист, ловя с мрежа, а и взимам само приятели на лодката, тука никой местен няма така да те вземе. Мога да те взема без пари, ако си ми симпатичен..”, обяснява рибарят и слага на масата ни поредната кана рицина със загадъчна усмивка. Поднася ни сладко „от заведението” и си взима снимките. „Утре ще се видим пак!”, му казваме ние, а той се усмихва - „Заповядайте!”

На следващия ден с течащи лиги спираме колата пред заведението. Същите хора, които вече съм напълно убедена, че играят на мълчанка и децата на братята сервират. Дошли от Турция в началото на миналия век. От тогава все ловят риба и държат кръчма. Усмихва се, без да се подмазва. Пита ни за имената и дали сме от София. „Да, познава се, аз ви познавам!”, казва, каквото и да означава това. „Утре излизам в морето, идваш ли?” Разочарован е да разбере, че ние сме решили да си тръгнем от острова по-рано. Ще отидем до Кавала, Ксанти, за ден два, после може би Солун…Отива на имен ден на Йоргу и идва със жълтото си рибарско яке да се сбогуваме. Разменяме визитки. Тръгваме си с впечатлението, че сме се сбогували с приятел. Поредното ходене в Гърция, от което си тръгвам усмихната.

Може би масово гърците не са точно мой тип – блъскат се, шумни са, не ни обичат много и още какво ли не. Но не е в това въпросът. Смисълът на пътуването не е да видиш забележителностите, да обиколиш музеите и да си ходиш. Идеята е да усетиш хората, да се помотаеш по улиците, да се нервираш в техния трафик и да търсиш денонощна аптека. Да усетиш от горчилката на ежедневния живот. Само тогава може да кажеш, че си бил някъде. От стъклата на хотела, автобуса и самолета нищо не се вижда. В туристическите ресторанти – също. Нито ще разберете какви са тиквичките, нито как акулата става най-добре. Трябва да се качиш на градския транспорт, за да разбереш как мирише в една страна, колко възпитани са хората, когато, уморени на връщане от работа се опитват да ти вземат мястото под носа в метрото. Ей такива…Така се пътува, другото е като средностатистическото разглеждане на Лувъра – тичане през галериите и зяпане като на Женския пазар.