май 22, 2008

Ин и Ян в кухнята на края на града

- Ало! Дядо, честит рожден ден!
- Помниш ли, Аненце, как тичаше напред с едно хвърчило и как миришеше на мента?

Блокаж!

- Мда, помня, дядо, да си жив и здрав и още 85!
- Ама на мента миришеше, нали? Целия хълм с мента беше.

Отказвам се да му честитя и се отнасям. Наистина миришеше на мента. Дядо ми ми правеше хвърчила. Хартия, пръчици и разни други шарени, веещи се неща. Имаха мотовилки с бяла корда, която винаги оплитах. Тичах като обезумяла по баирите, за да хвана вятъра и миришеше на мента. Наистина.

- Тая работа не е хубава, аз каквото съм живял съм живял. Всичко съм видял. Повече за какво ми е?

Прави бърз преход през стегнатите немски войници, мърлявите руснаци, Хитлер, Сталин, летището, самолетите, после радиото, …, а аз кротко изчаквам бързата лекция по История на очевидеца, която ми дръпва.

- Анинце, там ли си?
- Слушам те, слушам те, дядо.
- Как миришеше на мента, а? Помниш, нали? А като те водех на лов? Помниш ли? Как не даваше да стрелям по орлите и нарочно вдигаше шум…

Легнала съм на звезда на спалнята и гледам тавана с телефонната слушалка, опряна на възглавницата. Той говори.

- А тук! Тук не се живее в тези клетки. Ще измрем като затворени животни в този град, без природа…

Отнасям се съвсем и затварям очи.

- А тук, долу пред нас, Анинце, един човек събира кашони. От кофите ги взима. Всеки ден минава с една пръчка. Нямат как да живеят хората…Тъжно ми е…

Разстройва се и гласът му започва да трепери.

- Дядо, дядо! Недей! Такъв е животът. Не го знаеш за какво ги събира тези пари!
- Не е така, не е от хубаво. Всеки ден…А за земетресението чу ли? Хиляди хора! Затрупани! Измрели!
- Дядо, стига, ние сме добре, всичко е наред.
- Анинце, нали знаеш колко те обичам! Мъчно ми е!
- Знам дядо, нали за това се обаждам!
- Помниш ли как живеехме?
- Помня, дядо!
- Стига си разстройвал детето!, чувам неумолимия глас на баба ми някъде зад него.
- Не го разстройвам! Гледай я! Баба ти е луда жена!
- Дядо, хайде да дремна малко…
- Анинце, как са нещата?
- Кои неща, дядо?
- Ами твоите…
- Добре съм, дядо, мен няма да ме мислите! Хайде да поспя малко и ти да се успокоиш.
- Добре, хайде, утре пак.
- Да, дядо! Дядо, честит рожден ден!
- Благодаря, благодаря…..Айде, моето момиче!

Затваря разстроен. Аз поглеждам таймера на телефона – 38 минути. Хвърлям го настрани и затварям очи. Представям си ги.

Живеем на 10-тина километра разстояние. В един и същи град. Градът, който ги смазва. Винаги ги е смазвал. Бедствията, убийствата, черните новинарски емисии. - всичко преживяват с баба ми. Плачат много за непознатите хора и малко за тяхната си болка. Голямата им болка – детето им, което си отиде преди тях. Прекарват с часове на дивана в кухнята един до друг. Следобед слушат канарчето в дневната и слънцето напича тила на дядо ми през прозореца. Все нещо си говорят. За мен, за майка ми, за вуйна ми, за децата, за годините с ментата по хълмовете. Тровят се с телевизия и плачат. Аз все казвам, че ще мина „тия дни” и те все ме чакат. В кухнята на дивана. Баба ми, седнала със слабите си, уморени крака някак винаги накриво и той - висок и замислен, опрял тила си на стената. Силните му ръце – клещи са станали прозрачни. Очите му са загубили цвета си, но все още излъчват онази топлина. А тя - все още запазила един кокетен жест, с който оправя назад побелялата си коса.

Седят един до друг. Нагледният ми урок за човешко щастие и привързаност, за болка и любов. Седят двамата като единственото възможно обяснение за младостта и старостта. Като картинката, която трябва да стои в енциклопедиите срещу „живот”. Като „грахчета в шушулка”. Седят си Ин и Ян в малката кухня на края на града, слушат канарчето и ме чакат.