юни 13, 2008

Не До

Има неща, които ни съпровождат през годините. Недоизживени, недопити, недоизпушени…Настигат те от време на време по пътя. Винаги в най-неподходящия момент.Изравняват се с теб на маратона и ти подават вода, докато тичаш. Нямаш време да спреш. Усмихват ти се в ритъма на тичането и после те издухват напред. Винаги в неподходящия момент. Когато не можеш дори да се огледаш, не можеш да спреш дори, за да си поемеш дъх. После слушаш музика. Разсейваш се по светофарите, пропускаш зеленото, губиш си ключовете и пръстените. Радваш се на гъдела в стомаха си, колкото и нездравословен да е той. Гъделът, който причинява упорита язва. На стомаха и дванадесетопръстника. Язва на мозъка. Гледаш филми и потичат сълзи. Поглеждаш гората и пак ти потичат сълзи. Очите ти стават пълноводни като Нил. Безкрайни. Като тъгата, която не можеш да обясниш. Нито на себе си, нито на другите, които те питат как си. Дупка в душата ти, която зее всяка вечер на възглавницата ти. Без обяснение. Без документи. Тайно. Нелегално в сърцето ти. В погледа ти. Недоизпитите , недоизплаканите, недоизвиканите неща. Тези, които срещаме случайно на улицата или в някое заведение. Топлите - тези, които ни се иска да прегръщаме. 20 минути по средата на улицата без да говорим. Тези хора, които са ни липсвали, които ни липсват. Хората, които няма да забравим. Защото тичат някъде в тълпата по време на нашия маратон. И много добре знаем как миришат, как връзват маратонките си и как им стои фланелката. И след 10, и след 20 години пак ще знаем. Просто така се случва с някои недоизречени неща, с недодържаните им ръце, с недогледаните им очи. Просто така се случва с недоизлежаните присъди.