юли 09, 2008

9 месеца и половина

През последните 9 месеца научих доста неща. Не толкова за себе си, там за моя радост изненади нямаше. Беше ми ясно, че няма да напълнея много и че ще ми отива. Беше ми ясно, че ще съм хубава бременна и няма да приличам на тюлените, които срещах пред женските консултации. Бяха ми ясни много неща, но за хората…Виж, за хората напоследък разбрах доста. За хората до мен, около мен, за хората далече от мен и за хората по принцип.

Разбрах кой всъщност е човекът до мен. През тези месеци ние буквално се запознахме отново и се харесахме. Нищо, че се бяхме будили един до друг цели 7 години. Идват моменти в живота ти, когато разбираш с кого живееш. Не е важно колко зими сте се гушкали сами на дивана и колко лета сте се напивали заедно по морето. Важен се оказва само един момент, в който нещо те удря по главата и проглеждаш, за да видиш кой стои до теб. Разбрах много неща за мъжете. За пиетета, който изпитват към бременните жени. Познати и непознати представители на „силния” пол ми даваха предимство, отваряха ми вратата, носиха ми покупките, засипваха ме с комплименти и ме слагаха да седна на най-удобното място на масата. Разбрах и за мъжките им фантазии, свързани с бременни жени, което за мен беше изненада. Разбрах, че с корем една жена може да бъде невероятно секси. Че бременните обичат секса. Ей такива неща…

Видях и някои други страни от човешкото поведение. Чувството на дълг у повечето хора да си кажат мнението относно бременността ти, раждането, детето и прочие. Ако не дай си боже си решила да родиш секцио по твое желание, се сблъскваш с невероятна съпротива. Сума ти жени, че и мъже , което е още по-смешно, се чувстват длъжни да осъдят намерението ти на глас и да ти обяснят как „природата си го е измислила”. Ама това, че всъщност Ти ще раждаш, а не те, че Твоя гъз ще цепят , а не техния…няма значение. Важното е че всички те – раждали, нераждали, мъже, приятелки, лели и баби, се чувстват длъжни да те напрегнат с „все пак това си е коремна операция”. В началото ти като едно възпитано момиче се опитваш да изтъкнеш доводите си – така ще ми е по-спокойно, не искам да раждам два дена, няма 2008-ма да се напъвам като на полето, искам да си планирам нещата, не желая да се разцепя като зелка и после месец да не мога да си седна на гъза и куп такива. После преминаваш на „решила съм го вече” и точка. Освен за раждането всички имат мнение и за това къде ще раждаш, за храненето на детето, за обличането му, за кърменето, за даването на вода, за всичко. Сякаш ти не съществуваш. Не си бременна, не си майка, макар и от скоро, не си жена, не притежаваш „детеродните си органи”, корема си, времето си, детето си…Телефонът ти звъни като изоглавен. В родилното, вкъщи..навсякъде. И съвети, съвети, съвети…И така докато не откриеш най-простата тактика на света – ясно и просто „така съм решила!”

Дни преди датата те хваща шубе. От срещата със съдбата вдругиден. От цялото онова бъдеще, което ще започне с малък разрез малко над срамната ти кост. На моменти ти се иска да изкрещиш „Тайм аут! Прекъсваме играта! Беше ми много приятно, хубаво си поиграхме, ама вече не ми е интересно! Викат ме за вечеря, пък и вие не играете честно!” Да се врътнеш и да свърши. После си го представяш и те хваща срам. Получаваш някой силен ритник вътре в ребрата и си напълно обезоръжена. Къде си тръгнала?!?

И всички тези неща на фона на това, което се случва в корема ти, на монитора на ехографа всяка седмица, в сърцето ти, в душата ти...Всички избледняват и се превръщат във фонов шум, в спам, който се научаваш да игнорираш. Спам, който бива изтикан за секунди от едно единствено малко същество, което лекарят ти нетърпеливо мушва в ръцете ти. „Айде, при мама!” Да! Тази „мама” си ти и няма никаква грешка! А то спи. Дребно момиченце със шапка и ръкавички. Първи минути на белия свят. От 37° на 24°. Едно малко извънземно, което няма идея къде е. Гледаш го и не знаеш какво чувстваш. Знаеш, че ти е хубаво, но не знаеш защо. Не можеш да мръднеш краката си от упойката, но мислено обикаляш всички забравени болки в миналото си, великодушно им подаваш ръка за сбогом и ги забравяш. Една невидима гума, голям, бял Кохинор изтрива старите тръпки, притесненията, униженията, призраците в гардероба ти. Неумолимо те прави чиста. Още там, на леглото, с иглите в китката ти, с гласа на лекаря ти и очите му над паравана „Анке, добре ли си?” С току що зашитата ти коремна стена, с лекото гадене и тежестта в гърдите ти. Мислиш си, че не е толкова страшно, колкото си си го представяла и Я гледаш. Прекалено мъничка, за това, което са й облекли. Прекалено кротка, за хаоса около нея. Уморена от плач в ръцете ти. Съвсем беззащитна. С твоите ръце и неговия нос. С твоите и неговите гени, с твоето Rh, неговата кожа…

Лежиш, мирише ти на кръв, на твоята си кръв и Я гледаш. Твоят пресен урок по живот. Нагледната ти демонстрация за съдба. Твоята нова представа за любов.