юли 25, 2008

"...тихо тъгуваме аз и ти..."

Тъмнината на детската стая. Малката светлинка от нощната лампа. Мирише особено. На мляко. Моето мляко. Аз самата мириша на мляко. Ръцете ми, кожата ми, дрехите ми. Тишината, в която още ехти една от онези идиотски мелодии на бебешките латерни. Знам, че това сега е най-сигурното и уютно място на планетата. Легнала съм настрани на широкото легло. Тя лежи на двайсетина сантиметра наравно с мен. Също настрани. Отворила е очи и гледа отблизо лицето ми. Аз знам, че тя знае. И тя знае, че аз знам. В тъмнината не виждам теменужената мъгла в очите й. Спокойна е с онова спокойствие на вселената, което не признава времето. Аз знам, че тя знае всичко. Има цялото знание на света, без да го е учила. Все още го има. Прави физиономия и се свива напред. Мушка главата си в основата на шията ми и я чувам,че премлясква. Притварям очи и се усмихвам. Така мога да остана цяла вечност. Един човешки живот. Издърпвам я леко. Стряска се и инстинктивно изстрелва двете си ръце напред. Продължаваме да се гледаме. Аз я гледам, тя ме мирише. Облаците лазят по стъклата на капандурата. Чувам капки. Някъде гърми. Тропането се усилва и дъждът започва да се размазва като акварел над нас. Тя се ослушва и се обръща към стъклата. Аз тъгувам. Боли ме, че открих най-голямото блаженство на земята. Открих страха. Най-големия. Открих нещо, което е по-голямо от живота. По-силно от инстинкта ми за самосъхранение. Тъгувам, че загубих себе си. Тъгувам, че открих нещо, което обичам повече от себе си. Поглеждам я. Навън гърми все по-силно. Тя се оглежда с теменужените си очи. Знам, че и тя тъгува. По онзи свят в мен. По малката вселена от вода. Тъгува по изначалното начало. По космоса в мен. Лежим си двете. Аз притварям очи. От умората, от тропането на дъжда по стъклата, от сумрака и тишината в стаята. Тя знае, че заспивам. Аз знам, че ме гледа. И двете знаем всичко. И тъгуваме. Тихо.