август 27, 2008

Болка колкото за един аналгин

“Ани,... баба ти…чакат я всеки момент. Леля ти се обади....”
Това се заби в главата ми по телефона. Майка ми беше изчакала да ми го каже след дежурните питания “Как сте, как е малкото бонбонче...” и тн. Баба ми - майката на баща ми. Седя на плетения стол на терасата, вдигнала съм краката си на масата, гледам късчето море напред и се опитвам да си спомня кога за последен път влязох в стария апартамент. Опитвам се да си представя като в добре нарисувана компютърна игра как седя пред входа. Оживеният булевард в центъра, трамваите, които се засилваха към Халите всяка сутрин. Влизам през тежката врата на входа, широки мраморни стълби и старият асансьор с кутия за монети. Решетка и дървената му кутия се понася несигурно на старите си въжета към петия етаж. Заставам пред масивната дървена врата с огромна шпионка и затаявам дъх, за да чуя музика. Грамофонът на дядо ми все още ехти в главата ми. Повдигам се на пръсти като 5 годишна и звъня. Отваря ми тя – баба ми. Винаги с прическа и с нещо като домашна рокля. С къдрички и цветя. Антрето винаги беше тъмно, някак червено и будоарно. Влизам в просторната дневна. Любимият ми и най-забранен шкаф в цялата къща – огромната витрина с кристалите на баба ми. Масивният диван, високите фотьойли...Вятърът нахлува в другия край на стаята и вдига прах от старите плюшени завеси. Влиза слънцето на прашни снопове. С него влиза и шумът на булеварда. Старият паркет все още пази белезите от краката на рояла. Сега там стои само пианото. Старо колкото света, с уморена и красива дърворезба. Лъскави бели и черни клавиши. Старите пиана звучат различно. На мен поне ми звънят някак...Виждам дядо ми с онази диригентска палка, която играеше по ръцете ми, когато бърках нотите.
По книгите, по пианото, по черния бюст на Бетховен...навсякъде има прах. От тази, която се натрупва с годините и дори и да я чистиш всеки ден, тя винаги си е там. За да ти напомня, колко сме стари. Стари и млади. Колко сме стари в кръвта си и в съдбите си, в гените. Колко е старо всичко.

Старо. Като старо пиано. Като стар апартамент. Стари мебели. Стари книги. Като в старата част на София. Стара майка. “Стара майко, така ще ми викаш!”, казваше баба ми. Държеше ключа на разни тайни шкафчета пълни с чудеса. В едно от тях държеше дървените коледни украси. Войници – лешникотрошачки, въртележки с овчици, ангелчета и “светото семейство”. Някои пееха, други само се въртяха...Винаги бяха там. А как исках да ги притежавам! Поне едно! Но не! В тази стара къща лигавщините не вървяха много, много. Странната ми баба, не-толкова-близката ми баба. Оженили я насила за царски офицер. Глезената богаташка дъщеря. После нелесният живот с “ненадеждния за обществото” нейн съпруг. Безкрайното пътуване. После дългата чужбина. Гордостта на дядо ми, трудната, буйна младост на баща ми...,странната ми леля...Липсата на всякаква семейщина в малкото ни семейство. Липсата на прегръдки. Дупката в душата ми. Онова, което ме разплаква. Дупката в нашата обща семейна душа.

10!!! 10 години не съм я виждала. Живеех на 10 минути пеша. После на 10 минути с кола. Неведнъж съм заставала пред вратата на входа, поглеждала съм към прозореца, който гледа към булеварда. И никога не се качих. Страхлива съм. Страх ме е да гледам старостта и болката в лицето. Ужасявах се да чуя гласа й. Самотен от липсата на дядо ми. Разрушен и треперещ след смъртта на баща ми. 10 години!!! Сега “я чакат всеки момент”. “Не е контактна...” Знам. Не знае къде е ... Но знае, че ме е нямало. Сигурна съм. Знае, че лошата, непозната и далечна нейна внучка я няма там, до леглото й. В старата част на София. В стария апартамент със старите плюшени завеси. Със старото балконче и стария вътрешен двор. Със старите, огромни кестени...Лежи си “старата ми майка” в старото си легло. Знае, че не съм там и от това я боли съвсем малко повече. Много малко повече. Болка колкото за един аналгин. Сигурна съм. Знае, че няма вече никой в този стар до грохване свят и чака да си тръгне. От света, от стария апартамент...От мен, която винаги ще се страхува на гледа старостта и слабостта в лицето.
Болка колкото за един аналгин.

август 10, 2008

Майка ти е пичка, маме!

Видяхме се на обяд. Нетипична среща в градинката на НДК. Ще ми разказва за вечерта зад черните си издайнически очила, а аз зад моите ще се смея и ще я слушам. Оглеждам се по витрините и се радвам на новия си бял мохерен блузон до коленете. Онези странни слънчеви очила, които той ми купи в един бутик в Париж. Големи, кръгли и бели. Колко ми се смяха момичетата…. Най-накрая им дойде времето и на тях. Шахматен чернобял шал и кецове. Слънце! Аз и малката! Безгрижие. Харесвам се и денят ми се струва перфектен. Точно направен за разходка с малката и с Биляна. Детска количка, близка приятелка, разговори за живота и малко шопинг. Какво повече може да иска човек?!? Безгрижие!Пълно безгрижие!

- Гладна ли си? Супичка? Данис?

- Ммм, да, една супичка ще ми дойде идеално….

Смеем се съзаклятнически. Странна зеленчукова супа, дежурната ми салата Капрезе и уникалната им цитронада с мента. Клюки, глупости, бърборене и смях, докато малкото спи в количката на тротоара до нас. Шумът от пешеходците и нервните коли по Ангел Кънчев не я притесняват ни най-малко. Спи като къпана на всякакви градски шумове – коли, сирени…Градско момиче! радско момиче!ГггггггСпи пред пробните на няколкото любими магазина, в които пазарувам. Продавачките й се блещят докато пробвам нещо.

Стълби.

- Да ви помогна?

Приятен висок младеж, който грабва едната страна на количката без да ме пита и се понасяме така към втория етаж на магазина.

Събудила се е . Вдигам я в розовия й гащеризон и подскачам на омайващия хаус, който звучи.

- Майка ти е пичка, маме!, изстрелвам, усмихната, докато се оглеждам в голямото огледало на магазина.

Бибата рови по рафтовете и мърмори за размерите на едни потници. Около нас се мотаят жени, които прехвърлят закачалките, гледат етикети, оглеждат ме с любопитство, взимат да пробват, а аз съм застанала с детето на ръце и танцувам по средата на магазина.

- Иди, Иди, майка ти е пичка!, смее се Бибата - Не попадна нито на майка, нито на лели…..хората си разхождат децата по градинките, а ти се разхождаш по магазините на Витошка…Иди, Иди…., продължава да нарежда Биляна

Младежът отново се появява, донася размера потник, който търсим и ми помага с количката обратно надолу. „Не ни се случва често да носим колички тук…”, признава си чистосърдечно момчето, а аз се засрамвам. Отдалечаваме се към касата.

- Иди, Иди, виж колко е хубаво да имаш готина майка. Разни готини мъже те разнасят в количката нагоре-надолу…, смее се Бибата

- Млъкни!

Плащаме и си тръгваме. Улицата е ярка като ски-писта. Слънцето грее като за последно. Остава още съвсем малко до зимата. Тръгваме със смях към Раковска и между смешните ни разговори, дежурните глупости, клаксоните…осъзнавам, че това е един от моментите, които ще запомня. Един най-обикновен ден, прекаран в момичешко безгрижие.