август 27, 2008

Болка колкото за един аналгин

“Ани,... баба ти…чакат я всеки момент. Леля ти се обади....”
Това се заби в главата ми по телефона. Майка ми беше изчакала да ми го каже след дежурните питания “Как сте, как е малкото бонбонче...” и тн. Баба ми - майката на баща ми. Седя на плетения стол на терасата, вдигнала съм краката си на масата, гледам късчето море напред и се опитвам да си спомня кога за последен път влязох в стария апартамент. Опитвам се да си представя като в добре нарисувана компютърна игра как седя пред входа. Оживеният булевард в центъра, трамваите, които се засилваха към Халите всяка сутрин. Влизам през тежката врата на входа, широки мраморни стълби и старият асансьор с кутия за монети. Решетка и дървената му кутия се понася несигурно на старите си въжета към петия етаж. Заставам пред масивната дървена врата с огромна шпионка и затаявам дъх, за да чуя музика. Грамофонът на дядо ми все още ехти в главата ми. Повдигам се на пръсти като 5 годишна и звъня. Отваря ми тя – баба ми. Винаги с прическа и с нещо като домашна рокля. С къдрички и цветя. Антрето винаги беше тъмно, някак червено и будоарно. Влизам в просторната дневна. Любимият ми и най-забранен шкаф в цялата къща – огромната витрина с кристалите на баба ми. Масивният диван, високите фотьойли...Вятърът нахлува в другия край на стаята и вдига прах от старите плюшени завеси. Влиза слънцето на прашни снопове. С него влиза и шумът на булеварда. Старият паркет все още пази белезите от краката на рояла. Сега там стои само пианото. Старо колкото света, с уморена и красива дърворезба. Лъскави бели и черни клавиши. Старите пиана звучат различно. На мен поне ми звънят някак...Виждам дядо ми с онази диригентска палка, която играеше по ръцете ми, когато бърках нотите.
По книгите, по пианото, по черния бюст на Бетховен...навсякъде има прах. От тази, която се натрупва с годините и дори и да я чистиш всеки ден, тя винаги си е там. За да ти напомня, колко сме стари. Стари и млади. Колко сме стари в кръвта си и в съдбите си, в гените. Колко е старо всичко.

Старо. Като старо пиано. Като стар апартамент. Стари мебели. Стари книги. Като в старата част на София. Стара майка. “Стара майко, така ще ми викаш!”, казваше баба ми. Държеше ключа на разни тайни шкафчета пълни с чудеса. В едно от тях държеше дървените коледни украси. Войници – лешникотрошачки, въртележки с овчици, ангелчета и “светото семейство”. Някои пееха, други само се въртяха...Винаги бяха там. А как исках да ги притежавам! Поне едно! Но не! В тази стара къща лигавщините не вървяха много, много. Странната ми баба, не-толкова-близката ми баба. Оженили я насила за царски офицер. Глезената богаташка дъщеря. После нелесният живот с “ненадеждния за обществото” нейн съпруг. Безкрайното пътуване. После дългата чужбина. Гордостта на дядо ми, трудната, буйна младост на баща ми...,странната ми леля...Липсата на всякаква семейщина в малкото ни семейство. Липсата на прегръдки. Дупката в душата ми. Онова, което ме разплаква. Дупката в нашата обща семейна душа.

10!!! 10 години не съм я виждала. Живеех на 10 минути пеша. После на 10 минути с кола. Неведнъж съм заставала пред вратата на входа, поглеждала съм към прозореца, който гледа към булеварда. И никога не се качих. Страхлива съм. Страх ме е да гледам старостта и болката в лицето. Ужасявах се да чуя гласа й. Самотен от липсата на дядо ми. Разрушен и треперещ след смъртта на баща ми. 10 години!!! Сега “я чакат всеки момент”. “Не е контактна...” Знам. Не знае къде е ... Но знае, че ме е нямало. Сигурна съм. Знае, че лошата, непозната и далечна нейна внучка я няма там, до леглото й. В старата част на София. В стария апартамент със старите плюшени завеси. Със старото балконче и стария вътрешен двор. Със старите, огромни кестени...Лежи си “старата ми майка” в старото си легло. Знае, че не съм там и от това я боли съвсем малко повече. Много малко повече. Болка колкото за един аналгин. Сигурна съм. Знае, че няма вече никой в този стар до грохване свят и чака да си тръгне. От света, от стария апартамент...От мен, която винаги ще се страхува на гледа старостта и слабостта в лицето.
Болка колкото за един аналгин.