Купи си леген!

Да кажа "Лека нощ!"…На тези, които изоставих. Всяка вечер казвам на малката „Лека нощ”. И така - на тези, които обичам, но от обич предадох и забравих. Всяка вечер си казвам, че съм лош човек и всяка сутрин се събуждам със сънена усмивка. Лека нощ! На грешниците в живота ми, на липсващите. Какво, по дяволите, правите толкова на майната си?!? Какви са тези улици дето ходите по тях? Малките софийски вени и артерии. Приведени, умърлушени, замислени…За кого мислите? За какво? За какви се мислите?!?

Лека нощ, безгрешни! Тези, които чувам, но не слушам. Тези, които избягвам. Не, няма да се обадя. Не съм си чула телефона, знаеш как е с малката. Вашата липса на грешки ме уморява, разстройвате детето. Подреденият ви живот ме уморява, безнадеждната липса на талант, светските ви прояви, балансираната кариера.

Лека нощ на вас – мои ценни. Тези, които изоставих, тези, които изоставям всеки ден. Тези, които забравям да целуна. Толкова съм уморена. Тези, които ще си отидат, а аз ще плача, плача…Лека нощ! Къде си тръгнал, напълнял и малко тромав? Какво си мислиш докато броиш крачките си по софийските тротоари? Къде отиваш, докато стомахът ми се свива?

Лека нощ на тази, която ме сънува. Майка ми. Недей! Не заслужавам! Остави ме аз да те мисля, аз да те пазя, аз да се грижа! Остави ме! Капки по стъклата. Пак заваля. Сега ще спим сладко. Аз и Тя - малката. Не ни мисли! Лека нощ!

Лека нощ! Пазете децата си от таласъмите в душата си. Завивайте ги, пипайте ръцете им - да не би да е студено. Лека нощ на чудовищата бродещи в душата ми. Тези в гардероба ми, в кутията ми за бижута. Тези малки и сакати, олигавени човечета, които бродят в мен, когато плача. Когато ми горчи. Боговете на сладкото. Моят рай. Сладкото от боровинки. Така ме подкупи. Със сладко. Може и от малини. Спри да кръстосваш улиците! И все пред моята кола. Обърни обувките си насам. Помниш къде живея, нали? Ела! И ми донеси сладко. Казах ти - от черни боровинки! Ела да ти кажа „Лека нощ”! Да обгърна лицето ти с ръце и да заспим така. На топло. Докато дъжда се бие със стъклата на прозорците. Докато бучи духалката и цепи студа в стаята.

Лека нощ! На тези, забравените. Тези, които никога не идват, не се връщат…и на тези, които винаги са тук. Лека нощ на утрешния ден. Този, който е по-мъдър от днешния, по-улегнал и по-тъжен. Лека нощ! Да спиш в кош! нататък не искам. Защото знам, че няма да си купиш леген. И знам! По дяволите знам, че няма да сънуваш мен!!!

Пак

Месец и половина. Прекарах месец и половина в планината и на море. Далече от любимия ми град. Дишах режещия въздух на Рила. Солената влага на морето попиваше в плажната ми кърпа на терасата. Вечер се взирах в полумрака, за да гледам блажения сън на малкото момиченце, което се появи в живота ми. Пържени филийки за закуска. Бебешко бърборене и разходки. По прашните улици на планинското селце и между лодките на пристанището пред нас. Разговори, гушкане, усмивки и моментално унасяне в тъмнината. Вкусни неща на вечеря в някой по-тих ресторант и приятната умора на връщане в колата. Меката кожа на моята седалка. Този път дясната. Мълчаливият му профил и съзнанието, че тя спи там отзад – закопчана в малкото си столче, унесена от мотора на колата и дупките по пътя. Месец и половина. Първата ни почивка заедно. Малко бури и скърцане със зъби. Много смях. Малко сълзи. Къде от умиление, къде от горчивина. Върнах се. В любимия ми град. В единствения град, който обичам. С нея – пораснала, по-спокойна и вече смееща се. С него, с мен…Върнах се. Завръщам се. Пак.