септември 18, 2008

Пак

Месец и половина. Прекарах месец и половина в планината и на море. Далече от любимия ми град. Дишах режещия въздух на Рила. Солената влага на морето попиваше в плажната ми кърпа на терасата. Вечер се взирах в полумрака, за да гледам блажения сън на малкото момиченце, което се появи в живота ми. Пържени филийки за закуска. Бебешко бърборене и разходки. По прашните улици на планинското селце и между лодките на пристанището пред нас. Разговори, гушкане, усмивки и моментално унасяне в тъмнината. Вкусни неща на вечеря в някой по-тих ресторант и приятната умора на връщане в колата. Меката кожа на моята седалка. Този път дясната. Мълчаливият му профил и съзнанието, че тя спи там отзад – закопчана в малкото си столче, унесена от мотора на колата и дупките по пътя. Месец и половина. Първата ни почивка заедно. Малко бури и скърцане със зъби. Много смях. Малко сълзи. Къде от умиление, къде от горчивина. Върнах се. В любимия ми град. В единствения град, който обичам. С нея – пораснала, по-спокойна и вече смееща се. С него, с мен…Върнах се. Завръщам се. Пак.