октомври 26, 2008

Yoga driving

Забивам високите си токове в стелките под педалите и гледам напред. Пред себе си, в платното, в колата отпред и отстрани. Някакви хора поглеждат крадешком към мен и бързо се обръщат. Вдигнала съм седалката си така, че да виждам капака почти до края му. На всеки светофар ръката ми на скоростния лост потръпва, когато светне зеленото и под мен се събужда двигателят. Знам, че не е под седалката ми, но аз усещам колата там, точно под дупето си. Първа, отпускам съединителя и натискам газта. Голямото сърце под мен изръмжава и се понасям към следващия светофар. Бавно и премерено. Гледам напред и в огледалата. В пълна тишина. Спряла съм музиката още на тръгване. Трябва да се прибера от Маскара до вкъщи, има – няма 1-2 километра, но решавам да остана сама и тръгвам да обикалям. Единственото ми бягство от него, от тях, от всички. Единственият ми начин за медитация – шофирането. Когато съм зад волана, дишането ми е спокойно и равномерно, все едно са ме включили на апарат. В каквото и състояние да се кача да карам, винаги действа. В 1 часа през нощта, в петък срещу събота, улиците на София в центъра кипят от паркиращи по главните улици коли. Групички хора на път към някое заведение, бутилки, магазинчета за цигари, охрана с черни фланелки…всички отиват някъде. Аз не отивам никъде. Аз и колата сме. Съвсем сами. Чувствам се защитена от високия й профил, от заключените врати, от еърбега…Специфичната тишина на колите. Поредната ми „разходка”, сеанс за връзка с мен и успокояване на дишането. Моята лична, често практикувана Yoga driving. Червено, зелено, ляв завой, десен, с предимство и без. „Пътната обстановка” се върти пред мен като в електронна игра. Черно – сив калейдоскоп от светлинки и линии. Карам като робот с максимално разрешената скорост. Не искам нищо да ме извади от блажения ми унес. Мисълта ми отдавна не владее ръцете ми, но не е далеч. Сяда на седалката до шофьора и се размечтава през прозореца. „България” се превръща в дълго, самотно шосе пред мен. Мълчим си. Аз и колата. В едно. Сърцето и бие под седалката ми. Усещам го в слабините си, после вибрациите се качват в диафрагмата ми. Първа, втора, трета, четвърта, пета…Всичките конски сили, една по една, се нагаждат по дясната ми ръка. Градът оредява. Вече не съм тъжна. Главата ми е празна и очите ми напрегнато следят маркировката. Отпускам се свободно назад и махам крака си от съединителя. Блаженство. Планината надвисва над пътя и ме вакуумира в малкото ми пространство от светла кожа и червени светлинки. Няма да се кача този път. Потръпвам от моментен страх и правя обратен. Прибирам се при малкото креватче. Колко е хубаво да имаш при кого да се прибереш! Стигнала съм границата на петъчното си бягство. Кога ли пак ще се кача? Кога ли ще продължа и оттатък?

октомври 23, 2008

100 години самота

Променяме се. Кожата ни става различно нееластична. Около очите ни се появяват мимически бръчки, които по-късно минават като белези от ножове през лицата ни. Кожата на ръцете ни увисва, клепачите ни започват да надвисват като облаци над очите ни. Шията. Ах, онази лебедова шия, в която шепнат мъжете. Красиви думи и мръсотии. Тя също получава първите си гънки. Лицата ни стават някак уморени. Болките, раните, безсънните нощи, неловките моменти и всички малки унижения започват да надничат зад усмивката ни и да се голещят в зениците ни. Понякога е толкова трудно да си млад отново. Не е достатъчно само да отрежеш косата си. Помага за половин ден, но после възрастта ти се връща с всичка сила и ти се изхилва в лицето: „Къде отиваш ти?!? Може би..” Всичките педикюри, маникюри, фризьорство и козметика на този свят не могат да скрият и една секунда от живота ти. Осъзнаваш го всеки път, когато отвориш портфейла си, за да платиш поредното 3-4 часово удоволствие. Подвижният стол, меките ръце на маникюристката, ваната с масла в краката ти, топлата кърпа на главата ти, миниатюрните лампички на тавана в салона и спокойната музика. Всичко това струва пари. Пари – безсилни, смешни, жалки. Дребни и едри. Безпомощни пред времето в телата ни. Тренировките в потната фитнес зала, тичането като изоглавен из мърлявите паркове…Дали ще живееш повече? Хранителните добавки, от които „няма страшно, нищо няма да ти стане”, витамините всяка сутрин и здравословното кисело мляко с мюсли в обедната почивка.
Дали ще можем да запазим телата си? Да ги направим заложници на алчността си. Бели, уродливи мумии в неприлично скъпи дрехи. Знаем, че може би ще спечелим битката, но не искаме да знаем, че ще загубим войната. Стремим се да консервираме кожата си, но забравяме душата си. А тя остарява. Безконтролно и еднопосочно. И няма фитнес на тая планета, който да я задържи във форма. Няма процедура или крем, с който да я намажем. Настръхнала, наранена и почервеняла.
Никога няма да приемем, че телата ни остаряват. Колкото и да се гледаме в огледалото. И никога няма да усетим как душите ни се променят. Как са ни понесли в тежките сакове на гърба си и изкачват всяка по една планина. Нашата собствена грамада от грешки, неясни думи, дръзки постъпки…Нашите доброволни шерпи. Тези, които плащат за телата ни, за всяко неразумно кривване по някоя примамлива пътечка. Пазим се от счупване, изгаряне, порязване и забравяме памука, от който сме направени. Забравяме колко сме крехки. Внимание – Чупливо! This side up!
Тичате на пътечката всяка сряда, а после се прибирате при човека, когото вече не обичате. От 5 години всяка сутрин отивате на работа, мразейки себе си и целия свят, а на обяд си купувате здравословен сандвич. Заспивате, знаейки, че единствената ви любов, тази – голямата, заспива на 4 километра от вас и така ще е занапред, но за всеки случай намазвате с нощен крем „очния контур”.
За къде се пазите, любими мои?!? За кого?!? Старостта ще победи гениалните спа-процедури, иглотерапията и одеалата с кал от Мъртво море. Времето ще стопи всеки крем и всяко възелче в изработените с пот и нерви мускули. Старостта пристига със 100 километра в час, мили мои! Не със 100, а с 200! И единственото ви спасение не е хиалуроновата киселина, а съзнанието, че във вас тупти живо същество. Че не сте направени от мускули, вени, кости и артерии, а от чист дух. От синьо – зелена светлина, от дъга. Че в дъха ви има душа. Душа, която страда, която моли и никога не прощава. Душа, която обитава самотно добре намазаните ни с крем обвивки. Измити и подстригани, красиви и поддържани. Вика, крещи и дере. Цял живот. В самота. Почти 100 години.

октомври 07, 2008

Да се научим да се разделяме

Осем и половина вечерта. Толкова е неспокойна, че ми се къса сърцето. Сложила е двете ръце на гърдите ми и ме гледа с влажните си теменужени очи. Шепна й, за да се успокои. Чувам, как вратата на детската стая се отваря тихо. Майка ми. Поканила съм я да се видим, а не мога да се откъсна от малката. Стъпва внимателно на мекия мокет. Идва и безшумно сяда на леглото зад гърба ми. Навежда се и слага брада на рамото ми. Покорно. Притихваме. Три жени. Три поколения. Аз, моята майка и моята малка дъщеря. Затварям очи и си представям как ме е приспивала. Как съм топяла душата й с малките си бебешки усмивки. Така, както малката сега топи мед в хранопровода ми само с една физиономия. Мълчим. И цялата вселена млъква с нас. Махва с ръка и за няколко минути превръща хаоса в космичен ред. Всичко изведнъж ми се струва логично и ясно. Непреодолимо съвършено. И любовта и омразата, и горчивото, и сладкото…всичко си идва на мястото.

Най-болезнения урок, който някога съм получавала – тази любов. Да се научиш да обичаш с душата си. Да превърнеш в хармония оркестралния шум в главата си. Да се научиш да обичаш не само нея, но и живота, него, сутрините, вечерите, нощите. И всеки път да умираш по малко. Да се давиш в невъзможността да спреш времето. Да гледаш как миговете се изплъзват между леглото и душа, между закуската и вечерята. Тя расте,а вие се обичате и остарявате. Така, както е остарявала баба ми, така както е остарявала майка ми. Жените остаряват от любов. Всичките им бръчки са от усмивки и тъга. Тези, които не обичат остават с млади кожи и души, със широко отворени очи и опънати вежди. Защото да обичаш означава да осъзнаваш, че умираш. Че всяка среща е началото на една дълга раздяла. Най-трудното нещо на този свят – да се научим да се разделяме.