октомври 23, 2008

100 години самота

Променяме се. Кожата ни става различно нееластична. Около очите ни се появяват мимически бръчки, които по-късно минават като белези от ножове през лицата ни. Кожата на ръцете ни увисва, клепачите ни започват да надвисват като облаци над очите ни. Шията. Ах, онази лебедова шия, в която шепнат мъжете. Красиви думи и мръсотии. Тя също получава първите си гънки. Лицата ни стават някак уморени. Болките, раните, безсънните нощи, неловките моменти и всички малки унижения започват да надничат зад усмивката ни и да се голещят в зениците ни. Понякога е толкова трудно да си млад отново. Не е достатъчно само да отрежеш косата си. Помага за половин ден, но после възрастта ти се връща с всичка сила и ти се изхилва в лицето: „Къде отиваш ти?!? Може би..” Всичките педикюри, маникюри, фризьорство и козметика на този свят не могат да скрият и една секунда от живота ти. Осъзнаваш го всеки път, когато отвориш портфейла си, за да платиш поредното 3-4 часово удоволствие. Подвижният стол, меките ръце на маникюристката, ваната с масла в краката ти, топлата кърпа на главата ти, миниатюрните лампички на тавана в салона и спокойната музика. Всичко това струва пари. Пари – безсилни, смешни, жалки. Дребни и едри. Безпомощни пред времето в телата ни. Тренировките в потната фитнес зала, тичането като изоглавен из мърлявите паркове…Дали ще живееш повече? Хранителните добавки, от които „няма страшно, нищо няма да ти стане”, витамините всяка сутрин и здравословното кисело мляко с мюсли в обедната почивка.
Дали ще можем да запазим телата си? Да ги направим заложници на алчността си. Бели, уродливи мумии в неприлично скъпи дрехи. Знаем, че може би ще спечелим битката, но не искаме да знаем, че ще загубим войната. Стремим се да консервираме кожата си, но забравяме душата си. А тя остарява. Безконтролно и еднопосочно. И няма фитнес на тая планета, който да я задържи във форма. Няма процедура или крем, с който да я намажем. Настръхнала, наранена и почервеняла.
Никога няма да приемем, че телата ни остаряват. Колкото и да се гледаме в огледалото. И никога няма да усетим как душите ни се променят. Как са ни понесли в тежките сакове на гърба си и изкачват всяка по една планина. Нашата собствена грамада от грешки, неясни думи, дръзки постъпки…Нашите доброволни шерпи. Тези, които плащат за телата ни, за всяко неразумно кривване по някоя примамлива пътечка. Пазим се от счупване, изгаряне, порязване и забравяме памука, от който сме направени. Забравяме колко сме крехки. Внимание – Чупливо! This side up!
Тичате на пътечката всяка сряда, а после се прибирате при човека, когото вече не обичате. От 5 години всяка сутрин отивате на работа, мразейки себе си и целия свят, а на обяд си купувате здравословен сандвич. Заспивате, знаейки, че единствената ви любов, тази – голямата, заспива на 4 километра от вас и така ще е занапред, но за всеки случай намазвате с нощен крем „очния контур”.
За къде се пазите, любими мои?!? За кого?!? Старостта ще победи гениалните спа-процедури, иглотерапията и одеалата с кал от Мъртво море. Времето ще стопи всеки крем и всяко възелче в изработените с пот и нерви мускули. Старостта пристига със 100 километра в час, мили мои! Не със 100, а с 200! И единственото ви спасение не е хиалуроновата киселина, а съзнанието, че във вас тупти живо същество. Че не сте направени от мускули, вени, кости и артерии, а от чист дух. От синьо – зелена светлина, от дъга. Че в дъха ви има душа. Душа, която страда, която моли и никога не прощава. Душа, която обитава самотно добре намазаните ни с крем обвивки. Измити и подстригани, красиви и поддържани. Вика, крещи и дере. Цял живот. В самота. Почти 100 години.