октомври 07, 2008

Да се научим да се разделяме

Осем и половина вечерта. Толкова е неспокойна, че ми се къса сърцето. Сложила е двете ръце на гърдите ми и ме гледа с влажните си теменужени очи. Шепна й, за да се успокои. Чувам, как вратата на детската стая се отваря тихо. Майка ми. Поканила съм я да се видим, а не мога да се откъсна от малката. Стъпва внимателно на мекия мокет. Идва и безшумно сяда на леглото зад гърба ми. Навежда се и слага брада на рамото ми. Покорно. Притихваме. Три жени. Три поколения. Аз, моята майка и моята малка дъщеря. Затварям очи и си представям как ме е приспивала. Как съм топяла душата й с малките си бебешки усмивки. Така, както малката сега топи мед в хранопровода ми само с една физиономия. Мълчим. И цялата вселена млъква с нас. Махва с ръка и за няколко минути превръща хаоса в космичен ред. Всичко изведнъж ми се струва логично и ясно. Непреодолимо съвършено. И любовта и омразата, и горчивото, и сладкото…всичко си идва на мястото.

Най-болезнения урок, който някога съм получавала – тази любов. Да се научиш да обичаш с душата си. Да превърнеш в хармония оркестралния шум в главата си. Да се научиш да обичаш не само нея, но и живота, него, сутрините, вечерите, нощите. И всеки път да умираш по малко. Да се давиш в невъзможността да спреш времето. Да гледаш как миговете се изплъзват между леглото и душа, между закуската и вечерята. Тя расте,а вие се обичате и остарявате. Така, както е остарявала баба ми, така както е остарявала майка ми. Жените остаряват от любов. Всичките им бръчки са от усмивки и тъга. Тези, които не обичат остават с млади кожи и души, със широко отворени очи и опънати вежди. Защото да обичаш означава да осъзнаваш, че умираш. Че всяка среща е началото на една дълга раздяла. Най-трудното нещо на този свят – да се научим да се разделяме.