октомври 26, 2008

Yoga driving

Забивам високите си токове в стелките под педалите и гледам напред. Пред себе си, в платното, в колата отпред и отстрани. Някакви хора поглеждат крадешком към мен и бързо се обръщат. Вдигнала съм седалката си така, че да виждам капака почти до края му. На всеки светофар ръката ми на скоростния лост потръпва, когато светне зеленото и под мен се събужда двигателят. Знам, че не е под седалката ми, но аз усещам колата там, точно под дупето си. Първа, отпускам съединителя и натискам газта. Голямото сърце под мен изръмжава и се понасям към следващия светофар. Бавно и премерено. Гледам напред и в огледалата. В пълна тишина. Спряла съм музиката още на тръгване. Трябва да се прибера от Маскара до вкъщи, има – няма 1-2 километра, но решавам да остана сама и тръгвам да обикалям. Единственото ми бягство от него, от тях, от всички. Единственият ми начин за медитация – шофирането. Когато съм зад волана, дишането ми е спокойно и равномерно, все едно са ме включили на апарат. В каквото и състояние да се кача да карам, винаги действа. В 1 часа през нощта, в петък срещу събота, улиците на София в центъра кипят от паркиращи по главните улици коли. Групички хора на път към някое заведение, бутилки, магазинчета за цигари, охрана с черни фланелки…всички отиват някъде. Аз не отивам никъде. Аз и колата сме. Съвсем сами. Чувствам се защитена от високия й профил, от заключените врати, от еърбега…Специфичната тишина на колите. Поредната ми „разходка”, сеанс за връзка с мен и успокояване на дишането. Моята лична, често практикувана Yoga driving. Червено, зелено, ляв завой, десен, с предимство и без. „Пътната обстановка” се върти пред мен като в електронна игра. Черно – сив калейдоскоп от светлинки и линии. Карам като робот с максимално разрешената скорост. Не искам нищо да ме извади от блажения ми унес. Мисълта ми отдавна не владее ръцете ми, но не е далеч. Сяда на седалката до шофьора и се размечтава през прозореца. „България” се превръща в дълго, самотно шосе пред мен. Мълчим си. Аз и колата. В едно. Сърцето и бие под седалката ми. Усещам го в слабините си, после вибрациите се качват в диафрагмата ми. Първа, втора, трета, четвърта, пета…Всичките конски сили, една по една, се нагаждат по дясната ми ръка. Градът оредява. Вече не съм тъжна. Главата ми е празна и очите ми напрегнато следят маркировката. Отпускам се свободно назад и махам крака си от съединителя. Блаженство. Планината надвисва над пътя и ме вакуумира в малкото ми пространство от светла кожа и червени светлинки. Няма да се кача този път. Потръпвам от моментен страх и правя обратен. Прибирам се при малкото креватче. Колко е хубаво да имаш при кого да се прибереш! Стигнала съм границата на петъчното си бягство. Кога ли пак ще се кача? Кога ли ще продължа и оттатък?