ноември 27, 2008

Четири часа

Топло и уютно предиобед. Седнала съм на мекия диван и се опитвам да пиша. Винаги, когато е за пари ми трябват дни, за да седна и още толкова, за да го довърша. Вкъщи мирише на току що сготвено, на парата от ютията и на промъкнала се за малко зима. Климатикът бучи приглушено зад мен. От време на време вдигам поглед и гледам гърба й в кухнята. Глади и си тактува. Пуснала съм Кармен. Тя си тананика. Аз също. И това ме отдалечава от работата ми още повече. Зад нея купища чаршафи, една негова риза и мои фланелки. Рязко спира, вдига ютията, обръща се и затваря очи:

- Представям си оркестъра. А ти седиш на някоя седалка и слушаш, слушаш…така се уморих от тая простотия наоколо, Ани, така се уморих!

Усмихвам се и в този миг решавам какво ще й подаря за Коледа – абонамент за един концертен цикъл в зала България.

- Знаеш ли, днес, като идвах на тук ми стана мъчно направо!, прекъсва мислите ми отново. - Хванали и изкоренили дърветата, за да направят паркинг. Там се разхождаха някога кадетите. А срещу тях майки, горди, горди, за да похарчат дъщерите си. Ееех, колко хубаво сме си живели!

Аз се усмихвам и отговарям разсеяно: „Да, Лили, всичко отиде по дяволите в тоя град!”

Тя се обръща и продължава да глади.

- Направила съм ти 2 филийки!, идва след малко и грее. – Затвори го малко тоя компютър. Това дете трябва да яде! Виж се!

„Ооо, благодаря!” и се нахвърлям над таблата с пържени филийки и сладко от боровинки. Как да й откажеш?! На развълнуваната й бяла коса, на високата, горда осанка…На дългите, аристократични пръсти, които сега ми подават салфетка. Не можеш.

След време вдигам глава от белия лист на word-а, изненадана от тишината. Дискът е свършил. Виждам я - седнала на високите столове пред прозорците и гледа над гората.

- Ето това е, това мога да гледам 100 години. Дървета, дървета, красота! Вярвай ми, бога ми, това е най-красивото нещо на тоя свят - природата. И вали, вали, пак ще побелее. Тая сутрин трамваят като влезе в гората и направо дъхът ми спря!

Пак се усмихвам:” Лили, искаш ли да си направим чай? Мурсалски.” Ставам да сложа каната, минавам зад гърба й, а тя се протяга и ме хваща за ръката:

- Тука, като гледам самолетите и си мисля - човек да се качи на тоя самолет и да се махне от тука! Да пътува, да види, да не се връща!

Поглеждам към мръсното синьо и проследявам за секунди една от малките сиви дири над нас. Тя седи до мен. Лицето й е набраздено от микроскопични бръчици. В блатисто зелените й очи се оглежда оголялата гора пред нас. Втренчила се е напред и в погледа й има толкова копнеж и енергия, че ме досрамява. Отдавна не гледам самолетите и не копнея да замина. Където и да е. Моят свят е тук и сега. Свикнала съм с гледката пред нас. С морето от зелени корони, с извънземните светлинки на кулата, с върха на камбанарията, сякаш плуващ сред клоните. Спряла съм да забелязвам тишината на улицата и снега по трамвайните релси в гората. Живея в унес. В малък вакуум. Аз, той, детето, писането ми, понякога момичетата. И светът ми свършва до тук. 10-20 преки разстояние. Събитията не пронизват ушите ми, а кънтят като в балон с вода. Като в утроба. Не достигат до мен. Сгушила съм се като какавида в себе си и светът не успява да прекрачи прага на дома ми. Не успява да влезе в колата ми. Стои до шофьорската ми врата и с поглед на кокер проси да измие предното ми стъкло. Не чувам какво говори, само махам енергично с белите си мохерни ръкавици. Като онези микросфери на НАСА, които имитират живота от само себе си. Самодостатъчното битие на малко пясък, едно водорасло и микроскопична рибка.

- Аууу! Какво съм направила!

Сепвам се и я виждам наведена над кухненския плот, а в ръцете й стои един формата за кекс.

- Забравих да сложа захар в сладкиша! Такова нещо не ми се беше случвало!

- Как ме уплаши!, започвам да се смея. - Дай да опитам! Ммммм, идеално!

Лицето и грейва в широка усмивка и ме хваща здраво със слабите си ръце.

- Ах ти! Ах тиии!

Четирите часа свършват. Време е да си ходи. Бавно се преоблича. Дава ми наставления кое кога да прибера в хладилника, гука на детето, щипе брадичката му и отива да се среши пред огледалото. Разбираме се какво да напазарува за другиден и внимателно затваря външната врата след себе си.

Оставам в тишината на апартамента. Дискът отново е свършил. Поглеждам през стъклата и я виждам как внимателно изкачва стълбите към трамвайната спирка. С малката си дамска чанта, елегантното си палто и развълнуваната бяла коса. Ще се качи на трамвая и ще гледа бялата пудра по дърветата. Може би дори някъде в себе си ще се ядосва за кекса. Ще мисли за книгата, която й дадох да чете и бавно и внимателно ще се прибере по заледените тротоари. Ще ме остави на другия край на града уютно оплетена в меката ми черупка. С парче кекс без захар, с малката на ръце, загледана в гората, която не забелязвам. И така до вдругиден.

ноември 25, 2008

Бялата кръв на "другия свят"

Чували ли сте за „бялата кръв”? Аз не бях. До вчера, когато Той ми се обади развеселен, току що слязъл от едно такси. Имал интересна среща, от третия вид. С таксиметров шофьор – тези, които помниш дълго и разказваш за тях на приятели. Та въпросният водач на жълто МПС подхванал разговора с „Как е момче, как е младежта, как са жените?” и след това последвал доста интересен монолог, за който моят приятел е съжалил, че не е могъл да го запише. Започнало се как човекът поддържал три жени едновременно и къде точно са ерогенните им зони, с детайлно описание естествено. Коя разновидност точно на 69 е най-добре за жената, за вкуса й и за абсолютно невъзможната опция „тя да не иска да го лапне, ще го пипа, ще го пипа и после какво ще прави”. Така монологът стигнал и до „бялата кръв”, което се оказало спермата – хайде, да не ви мъча. Та на човека жена му нещо я „болели костите” и след малко терапия – редовно поглъщане на бяла кръв, се оправила. После пък родила горката и започнала много да й пада косата „от калция и желязото”, та бялата кръв отново свършила работа. Оттогава жена му „приема профилактично и е здрава като бик”. Като бил млад, „добивал” бяла кръв по 6-7 пъти на ден и обикалял по болниците да я продава. По 5 лева му давали на „доза”. „Много лечебно, ти казвам, сума ти лекарства се правят така. Бялата кръв!” Напълнил е главата на поредния си клиент със съвети от добрата практика и си е поискал лев и петдесет бакшиш. „Айде де, какво се стискаш?!” Преживяването е било забавно. Въобще забавно е да се повозиш на такси. Къде другаде ще имаш шанса да попаднеш на такава откачалка и да научиш толкова ценни неща за световното универсално лекарство „бяла кръв”? Учудвам се как не е намекнал, че помага и за по-сериозни неща. Какво ще си играем само с косопад и мистериозни болки в костите! Редовното поглъщане на бяла кръв може би лекува язва, а може би скоро учените ще открият, че хората, които са поглъщали повече от нея няма да страдат от алцхаймер? А може би, може би! Може би бялата кръв лекува рак и спин! Това е пропуснал само. Еехх, мечти!

Добре, че са такситата, които ни се налага да ползваме от време на време. Аз лично съм попадала на жестоки екземпляри. „Бивши агенти на държавна сигурност”, които знаят точно как минава хероина през границите. „Адвокати”, които в свободното си време „въртят геврека”. Жени, със спрей и нож под седалката, които бият „благоверния си” през ден. Откровени пияници, чиито червени вратове са там, за да те убедят, че „има опрощение”. В редовното пиене. Разочаровани от живота екстремисти, които взимат всяко разстояние в София за максимум 10 минути и са там, за да се убедиш, че всеки ден на тая земя ти е подарен и може да ти е последният. Мазни коцкари, които те осведомяват подробно за сексуалния си живот и болните си фантазии. Други те питат колко струва прическата ти и знаят цената на парфюма ти. Отчаяни „интелектуалци”, от които разбираш защо самоубийството не винаги е най-лошия вариант. Бесни селяни, които са в София от няколко години, псуват „софиянци” и не знаят имената на улиците. Арогантни глупаци, които правят пътуването ти непоносимо с евтини цигари и тиха чалга.

Мисля, че мога да изброявам още доста. За съжаление тези, забавните, са малко. А нормалните и приятни таксиметрови шофьори също. Возила съм се при тихи, интелигентни и чистоплътни шофьори, които ти вдъхват увереност и те карат да забравиш, че пътуваш. Единици. За съжаление.

Най-лесният начин да се сблъскаш с този „друг свят” на тези „други” е да се качиш на такси. Свят, който не познаваш. Свят, който гони рента, бакшиши, слага помпи, настройва апарати. Свят, който се събира в 4 през нощта на бира по стоянките. Вози проститутки по домовете. Купува цветя и лекарства по поръчка. Носи пистолет в джоба на шофьорската врата и бухалка в багажника. В този свят Левски Г не е нарицателно за „на майната си”, а приятен курс и „до летището” не носи трепета от приближаващо пътуване. В този свят наричат спермата „бялата кръв” и я „даваш” на жена ти, за да не я болят костите.

ноември 17, 2008

Идеалното време

Приятна студена вечер. Въздухът все още не щипе и мирише на град. На сирени, коли и смог. Гората срещу прозорците ни влезе в зимния си ритъм и се затвори в себе си. В обичайната си природна почивка. Обожавам това време на годината, когато е добре да се облечеш, но може и до последно да се правиш на разсеян и да носиш тънко яке или жилетка. Така и така почти нямаш ходене пеша. От вкъщи в колата, от колата в ресторанта или в магазина и пак обратно. Няма къде толкова да те брули вятъра. Можеш да си позволиш да сложиш любимите си обувки на ужасяващи токове и да носиш якето си с къс ръкав. Меката кожа на дългите ми ръкавици също мирише на зима. Толкова е хубаво. В лятото има нещо просташко. В празните, доволни погледи на хората. В безметежното щастие на скитниците и бездомниците. Циганията на сергиите и на капанчетата се скрива от погледа ти и хората остават по улиците само колкото да стигнат от точка А до точка Б. Облечени в палтата си, в якета…Няма голи паласки, злата по вратовете, шарени блузки и селски сандали по краката на мъжете. Всички изглеждат някак стегнати и нормални. Обичам малките празненства. Старото, добро, уютно Мотто. Нашите приятели. Малко празненство. Всички са облечени някак празнично, но и неделно. Движа се като по лед с новите си обувки. Този път прекалих с токовете, признавам си. Чувствам се, сякаш краката ми изведнъж са пораснали с 15-20 сантиметра и се старая да не ми личи. Зареждат си топлата усмивка на доктора ми, приятели, близки познати, познати лица и познати непознати. Колко е малък този град! На едно частно парти можеш да видиш една трета от хората в него. И винаги имаш усещането, че всички си ги виждал вече някъде. Усмихвам се съчувствено, когато слушам за финансовата криза, която е ударила бизнеса на една приятелка и сега пък тя го е ударила на фитнес и алкохол. Любопитствам за студентския живот в Англия, за университета в Брайтън и ръся безплатни мъдрости от рода на „сега ти е момента да се наживееш, мани го гаджето, още си малка”. После слушам за някакъв некадърен актьор и се вайкам за духовната потребност на хората да гледат сериозен театър. Петнайсет минути и отново оставам сама на един от щъркелите по средата. Седя си, качила съм новите си кокили на пръчката под мен и упорито търся телефона си в огромната си чанта – парашут, много съм заета. „ Едно Върджин ягодово дайкири, благодаря ви!” Вкусно! Пак се опитвам да намеря телефона си в чантата. Ето го! Сега съм спокойна. Хайде да си ходим, едвам удържам прозявката си. Мотто е украсено рожденнически, някак приглушено и изолирано. Изчакваме тортата и лека полека се сбогуваме с всички. Нощният въздух нахлува в ноздрите ми и облизва врата ми, докато крача несигурно, но гордо по разбития тротоар на Аксаков. Времето е прекрасно студено. Вечер. След парти. С ръкавици. На високи обувки. На път за колата. С Него към вкъщи. В неделя. В средата на ноември. Идеалното време за мен и душата ми.

ноември 13, 2008

Бяла перла от 98-ма

Ето значи къде бил ключът! Трябва да застрашиш нечия движима собственост. Хората изглежда се впечатляват най-много от реалните последствия – тези, които можеш да пипнеш с ръката си и да ти бръкнат реално в джоба. Тези с буквата на закона, КАТ, МАТ, Паркинги и гаражи , глоби, фишове и талони…май не стряскат никого. Важното е да не ти стане резкичка на безценната количка. Че, аууу, как ще карам така, с тия резки! Ще ми дере тая бялата перла от 98-ма! Как не я е срам! Щото как ще си я паркирам пред блока такава, надрана!?! Последния път така се разстроих като ми се скъса сенника за таблото и цели 3 дена трябваше да гледам как ми се нагрява и избелява от лошото слънце. Вие знаете ли колко е вредно слънцето, бе?!? Гадове! Как ще я покажа после на село тая кола на тати, баба и дядо? С тия резки ли, бе, гадове?!? Ще ми дерат те! Еми да не сте раждали, бе! Кой ви е виновен?!? Аз само да ви пипна! Ще й смажа зъбките на някоя такава кокошка! С’ъ’с’е детето ще и еба пичката майчина! Я да си прочетат закона! За повреждане на чуждо имущество до 5 години затвор! Ще лежиш и ще гниеш, гад такава! Ще ми прави резки тя! На колата дето едвам кредит ми дадоха, дето тати продаде една крава и дето 1 месец я чаках от Италия! Бяла перла от 98-ма! Моята любов!

Тук е ключът! В реалните последствия, с реални пари, които виждаш как някой ти ги измъква от джоба. Нашата държава не го прави. Лепи ти фишове, глобява те, ама кога ще платиш, как…никой не знае. А тенекеджиите няма да ти сложат сметката към данъците, които така и не плащаш! Боята също не я дават без пари там, откъдето си! И, о, безценната ти перла ще ти струва доста за една врата. И тенекеджиите доволни, и аз доволна и щастието - пълно. И няма как да ме видиш докато дера колата ти. Защото съм внимателна и хитра. И няма как да се видим очи в очи, за да ми кажеш „колко си разочарован”, защото аз такива познати нямам, дето посягат на жени заради колите си. Защото аз само ще се посмея покрай тази история, а ти ще трупаш еснафска злоба. Без капка талант. Това е разликата между мен и теб, приятелю. Разликата е че моята кола не струва колкото живота на едно дете. Колкото счупената ръка на някоя старица. Разликата е че мога да я карам и с резки и без резки, без това да ме докарва до амок. Разликата е че на мен не ми излиза пяна на устата за куп тенекии със серво волан и ел.прозорци. Разликата е че аз използвам синята зона всеки ден и за мен това не е лукс, който си позволявам веднъж в месеца, като „слезна в София”. Между теб и мен има хиляди разлики, собственико на бяла перла от 98-ма!

И точно затова ще си купя пирон! Преди да напиша за намерението си имах колебания, беше ми жал, неудобно…Сега, обаче, когато се запознахме…вече съм убедена. Разликата е че ще си купя и лепенки, за да не би да се объркаш и да не разбереш, че съм аз. И недей да си късаш потника повече за „социалния мир и баланс”, защото такъв няма! И никога не е имало! Защото аз не желая да съм в баланс с теб! Не желая да пълня ежедневието си с твоите еснафски борби и с лигите, които хвърляш, докато защитаваш колата си.

Всичко хубаво ти желая, собственико на бяла перла от 98-ма! И си пази колата!

ноември 07, 2008

Да знаеш, че съм аз!

Когато преди 2 години намерих колата си с изкъртено нарочно огледало, се разстроих ужасно. Първоначално не разбрах причината, но после се огледах и видях, че съм паркирала на тесния тротоар така, че да не може да мине никой. Нито човек, нито животно. Новото ми огледало ми струваше доста време – поръчка в Пежо, чакане, включително и Неговото време - ходене до майната си да го вземе и тн…Тогава не разбирах що за просташко и варварско отношение е това. Тогава. Сега, обаче…

Сега, когато съм на улицата с количката и когато за стотен път, излизайки от вкъщи, ми се наложи да изскоча с детето на платното на Свети Наум….Питайте ме! В началото само се ядосвах, псувах бясна и ритах гумите на нахалника. Не смеех да направя нищо, докато един ден, не чух свистящи спирачки зад гърба си на улицата и в главата ми не зави една сирена за опасност, която всяка майка е чувала. Върнах спокойно детето на тротоара, сложих спирачка на количката, извадих ключовете си, избрах най-острия и с всичката сила, която имах направих дълга и дълбока черта в лявата врата на нещастника. Сърцето ми заби лудо, по бузите ми се разля червенина, огледах се като престъпник и продължих надолу по булеварда с победоносно изражение. От тогава до сега всеки ден се сблъсквам с коли, които са паркирали по тротоарите така, сякаш са си купили пътя. И вече нямам капка колебания. Когато не мога да мина с количката, без никакво притеснение вадя ключовете и оставям ужасяващи резки, обръщам огледала…въобще всякакви варварски изпълнения. Сега съм решила да си купя един сериозен пирон, защото с ключовете не винаги ми се получава добре. Смятам да се пробвам да го сложа отстрани на количката, така, че да не ми се налага на натискам много.

Предполагам, че сега се възмущавате много и вашата цивилизована същност отказва да приеме метода ми. Да, предполагам. Ако това ви се струва лошо и нередно, значи никога не ви се е налагало да се движите с детска количка или не дай си боже с бастун по софийските улици. Не ви се е налагало да изскочите на един от най-натоварените булеварди в София с детето си на платното и не сте чували зад гърба си спирачки и псувни. Не ви се е налагало да изчаквате някой „любезен млад мъж” от потока минувачи, който да ви помогне да пренесете количката над капака на някой тъпанар. За мое голямо удоволствие разбрах, че не съм единствената терористка с количка. Моя близка приятелка използва за дране един остър ръб на детското возило. И съм абсолютно сигурна, че не сме само двете.

Преди няколко дена пред нас един пернишки номер беше паркирал така, че собствениците на 4 гаража и отделно на още 3 коли, паркирали пред тях, да им се наложи да минават през една градинка и да скачат от два високи бордюра. Човекът беше паркирал колата си като в пустинята, запушвайки 7 коли, и я държа там цял ден. Груба грешка! Когато вечерта минах покрай него, чистачките му бяха счупени, имаше три заплашителни бележки на стъклото и 2 спукани гуми. След като и аз не успях да паркирам нормално заради него, му направих 2 резки на лявата врата, а по-късно Той му откърти огледалото и написа с черен маркер на капака „ Добре дошъл в София!” Сигурна съм, че нещастният собственик на Форд Незнам-си-какъв РКхххх вече сериозно ще внимава къде паркира и дали не пречи на някого. Сега се възмущавате, знам!

Но не сме само Пенчо, Генчо и Аз. Всеки ден стотици момичета рискуват живота на децата си като им се налага да се движат между колите, тъй като не могат да минат по тротоара. Стотици възрастни хора, твоите баба и дядо, а утре и твоите родители, залитат с крехкия си вестибуларен апарат покрай колата ти. Ходят като въжеиграчи по бордюрите и газят в калта на градинките. Сега ще кажеш, че няма места за паркиране. Така е. Няма. Няма и да има. Улиците в центъра на София до една трябва да станат платени. И скъпи. Много скъпи! Така, че да няма начин сульо и пульо да си паркира колата, залепена за входа на кооперацията или в някоя градинка. Трябва паяците да са двойно повече. Трябва, трябва, трябва! Каквото и да си говорим, все няма да е достатъчно. Остава ни само да пишем, говорим, да псуваме и да се оправяме сами.

Аз намирам удоволствие в това да забивам бъдещия си голям пирон във вратата ти. Когато застрашаваш детето ми, ще спукам гумите ти, ще надера капака ти или ще счупя стъклото ти. Когато застрашаваш живота на детето ми, имам абсолютното право да съм варварка, селянка, нецивилизована и всякаква. И не ми пука колко ще ти струва да си изчукаш, боядисаш или пастираш колата!

И когато следващия път видиш дълбока резка във вратата си, да знаеш, че съм аз!

ноември 04, 2008

Да бъдеш Иванка Иванова от Ивайловград

Вторник следобед. Не е почивен ден, нито е национален празник. Хората нямат основателна причина да лентяйстват и да се мотаят. С изключение на мен и него. Обядваме в 2 следобед на слънце. На съседната маса има двойка мъж и жена. Тя е по потник – черен и достоен за частно парти в някоя тежка ВИП зала. Тъмен грим, коса като от корица на списание – издухана, направена…мога да се обзаложа, че не е от София. Няма градско момиче, което да се облече като за кабаре във вторник следобед. Той е с кецове и не му пука. Тя пуши настоятелно срещу него и пръска сексапил, надува изкуствения си бюст над масата и се държи като в реклама на изкусителен черен шоколад. Залепила е дъвката си върху кутията с цигари, виждам, че дъвче с отворена уста. Той отново е с кецове и не му пука.

До нас се настаняват две девойки. С дълги, щъркелови крака и ботуши до коленете. Разликата е само в цените на ботушките – едните са за хиляда, другите – за 200 лева. Сядат и поръчват салата „ но без пармезан, а за мен без чери домати”. Жива да не бях! С него се засмиваме дискретно. Едната скача да паркира беемвето си един метър напред, но за сметка на това, отново на един метър от бордюра. Черна гарванова коса, черни очила със златно, изкуствен маникюр и много пудра. Като за снимки. Другата няма беемве. Няма и приятел, доколкото разбирам от разговора по-натам. Двете се оглеждат много. По масите и по колите. До тях сяда мъж и се протяга на стола, запознава се и „самотната” изчуруликва притеснено: „Приятно ми е - Иванка!”

Двете си говорят за мъже, после за други мъже, а после започват за коли. Една А серия щяла да й свърши перфектна работа като за начало. Ние отново се усмихваме развеселени. На девойките им става хладно. Молят сервитьора да ги премести с тон, който казва, „говоря ти на Ти и отвисоко, защото съм кмета на селото”. Момчето лакейства и ги мести. „ На бас, че са от Перник!, си мисля аз. Плащаме, ставаме от масата и след малко забравям за бедната Иванка.

Хем ми и смешно, хем ми става тъжно. За 20-годишните момичета, за майките им в Крумов, Ивайлов и друг Ов град. За несбъднатото им „висше”. За непрочетените книги. За неосъществените първи любови. Става ми мъчно за целокупното момичешко съсловие, което чака по селските заведения да срещне „кмета на селото с мерцедеса”. Чака да кара беемве и да си сложи силикон. Щото в крайна сметка така е по приказките – без беемвето и силикона, естествено. Ама и там принцесата чакала, чакала, докато не срещнала прекрасния. И с Барби така. Руса та дрънка, ама има „Къщата на Барби”, „Колата на Барби”, „Яхатата на Барби” и още „Какво-ли-не на Барби”. Ех, мечти, мечти! Грозни мечти!

Иванка! Иванка иска да кара беемве! Иванка иска да носи Прада! Иванка иска да обядва в два следобед по просташките заведения! Иванка иска да живее в София и да лентяйства! Иванка иска капачка, както би казал моят любимец Таз. Иска Иванка, ама няма. Щото за беемвето трябват повече от крака, душе! Вече дълги крака под път и над път. А и конкуренцията е голяма. Таман ще го срещнеш и ще вземе някоя Пенка или Цонка да ти го отмъкне. С’ъ’се беемвето и Прадата. Ти да видиш драма! То си е проблем. Защото и Пенка и Цонка не си играят. Те също искат да лентяйстват и да ходят по просташките заведения с издухана коса. Те също искат Верту и лачени ботушки за хиляда лева. Ти какво си мислиш, мила ми Иванке?!? Голямата, страшна София е пълна с Цонки, които „правят любов” с коли, ресторанти и портфейли. А най-добрите даже и с апартаменти „правят любов”. Ех, бедна ми, Иванке! От Крумов, Ивайлов или друг там Ов град.

Мили родители на Иванка! Елате да си я приберете! Защото тя не е само сервитьорка в София, а скоро ще е и друго. И няма да завърши УНССе-то! Скоро ще се върне с нова кола и тя няма да е от бакшиши, да знаете! И като забременее от някой тъмен субект ще ви го тръсне внучето да го гледате. И на 25 ще е стара като Лили Иванова! Ще е тъжна и увълчена вашата Иванка! Вашето малко слънчице! Иванка Иванова от Ивайловград!