ноември 17, 2008

Идеалното време

Приятна студена вечер. Въздухът все още не щипе и мирише на град. На сирени, коли и смог. Гората срещу прозорците ни влезе в зимния си ритъм и се затвори в себе си. В обичайната си природна почивка. Обожавам това време на годината, когато е добре да се облечеш, но може и до последно да се правиш на разсеян и да носиш тънко яке или жилетка. Така и така почти нямаш ходене пеша. От вкъщи в колата, от колата в ресторанта или в магазина и пак обратно. Няма къде толкова да те брули вятъра. Можеш да си позволиш да сложиш любимите си обувки на ужасяващи токове и да носиш якето си с къс ръкав. Меката кожа на дългите ми ръкавици също мирише на зима. Толкова е хубаво. В лятото има нещо просташко. В празните, доволни погледи на хората. В безметежното щастие на скитниците и бездомниците. Циганията на сергиите и на капанчетата се скрива от погледа ти и хората остават по улиците само колкото да стигнат от точка А до точка Б. Облечени в палтата си, в якета…Няма голи паласки, злата по вратовете, шарени блузки и селски сандали по краката на мъжете. Всички изглеждат някак стегнати и нормални. Обичам малките празненства. Старото, добро, уютно Мотто. Нашите приятели. Малко празненство. Всички са облечени някак празнично, но и неделно. Движа се като по лед с новите си обувки. Този път прекалих с токовете, признавам си. Чувствам се, сякаш краката ми изведнъж са пораснали с 15-20 сантиметра и се старая да не ми личи. Зареждат си топлата усмивка на доктора ми, приятели, близки познати, познати лица и познати непознати. Колко е малък този град! На едно частно парти можеш да видиш една трета от хората в него. И винаги имаш усещането, че всички си ги виждал вече някъде. Усмихвам се съчувствено, когато слушам за финансовата криза, която е ударила бизнеса на една приятелка и сега пък тя го е ударила на фитнес и алкохол. Любопитствам за студентския живот в Англия, за университета в Брайтън и ръся безплатни мъдрости от рода на „сега ти е момента да се наживееш, мани го гаджето, още си малка”. После слушам за някакъв некадърен актьор и се вайкам за духовната потребност на хората да гледат сериозен театър. Петнайсет минути и отново оставам сама на един от щъркелите по средата. Седя си, качила съм новите си кокили на пръчката под мен и упорито търся телефона си в огромната си чанта – парашут, много съм заета. „ Едно Върджин ягодово дайкири, благодаря ви!” Вкусно! Пак се опитвам да намеря телефона си в чантата. Ето го! Сега съм спокойна. Хайде да си ходим, едвам удържам прозявката си. Мотто е украсено рожденнически, някак приглушено и изолирано. Изчакваме тортата и лека полека се сбогуваме с всички. Нощният въздух нахлува в ноздрите ми и облизва врата ми, докато крача несигурно, но гордо по разбития тротоар на Аксаков. Времето е прекрасно студено. Вечер. След парти. С ръкавици. На високи обувки. На път за колата. С Него към вкъщи. В неделя. В средата на ноември. Идеалното време за мен и душата ми.