ноември 27, 2008

Четири часа

Топло и уютно предиобед. Седнала съм на мекия диван и се опитвам да пиша. Винаги, когато е за пари ми трябват дни, за да седна и още толкова, за да го довърша. Вкъщи мирише на току що сготвено, на парата от ютията и на промъкнала се за малко зима. Климатикът бучи приглушено зад мен. От време на време вдигам поглед и гледам гърба й в кухнята. Глади и си тактува. Пуснала съм Кармен. Тя си тананика. Аз също. И това ме отдалечава от работата ми още повече. Зад нея купища чаршафи, една негова риза и мои фланелки. Рязко спира, вдига ютията, обръща се и затваря очи:

- Представям си оркестъра. А ти седиш на някоя седалка и слушаш, слушаш…така се уморих от тая простотия наоколо, Ани, така се уморих!

Усмихвам се и в този миг решавам какво ще й подаря за Коледа – абонамент за един концертен цикъл в зала България.

- Знаеш ли, днес, като идвах на тук ми стана мъчно направо!, прекъсва мислите ми отново. - Хванали и изкоренили дърветата, за да направят паркинг. Там се разхождаха някога кадетите. А срещу тях майки, горди, горди, за да похарчат дъщерите си. Ееех, колко хубаво сме си живели!

Аз се усмихвам и отговарям разсеяно: „Да, Лили, всичко отиде по дяволите в тоя град!”

Тя се обръща и продължава да глади.

- Направила съм ти 2 филийки!, идва след малко и грее. – Затвори го малко тоя компютър. Това дете трябва да яде! Виж се!

„Ооо, благодаря!” и се нахвърлям над таблата с пържени филийки и сладко от боровинки. Как да й откажеш?! На развълнуваната й бяла коса, на високата, горда осанка…На дългите, аристократични пръсти, които сега ми подават салфетка. Не можеш.

След време вдигам глава от белия лист на word-а, изненадана от тишината. Дискът е свършил. Виждам я - седнала на високите столове пред прозорците и гледа над гората.

- Ето това е, това мога да гледам 100 години. Дървета, дървета, красота! Вярвай ми, бога ми, това е най-красивото нещо на тоя свят - природата. И вали, вали, пак ще побелее. Тая сутрин трамваят като влезе в гората и направо дъхът ми спря!

Пак се усмихвам:” Лили, искаш ли да си направим чай? Мурсалски.” Ставам да сложа каната, минавам зад гърба й, а тя се протяга и ме хваща за ръката:

- Тука, като гледам самолетите и си мисля - човек да се качи на тоя самолет и да се махне от тука! Да пътува, да види, да не се връща!

Поглеждам към мръсното синьо и проследявам за секунди една от малките сиви дири над нас. Тя седи до мен. Лицето й е набраздено от микроскопични бръчици. В блатисто зелените й очи се оглежда оголялата гора пред нас. Втренчила се е напред и в погледа й има толкова копнеж и енергия, че ме досрамява. Отдавна не гледам самолетите и не копнея да замина. Където и да е. Моят свят е тук и сега. Свикнала съм с гледката пред нас. С морето от зелени корони, с извънземните светлинки на кулата, с върха на камбанарията, сякаш плуващ сред клоните. Спряла съм да забелязвам тишината на улицата и снега по трамвайните релси в гората. Живея в унес. В малък вакуум. Аз, той, детето, писането ми, понякога момичетата. И светът ми свършва до тук. 10-20 преки разстояние. Събитията не пронизват ушите ми, а кънтят като в балон с вода. Като в утроба. Не достигат до мен. Сгушила съм се като какавида в себе си и светът не успява да прекрачи прага на дома ми. Не успява да влезе в колата ми. Стои до шофьорската ми врата и с поглед на кокер проси да измие предното ми стъкло. Не чувам какво говори, само махам енергично с белите си мохерни ръкавици. Като онези микросфери на НАСА, които имитират живота от само себе си. Самодостатъчното битие на малко пясък, едно водорасло и микроскопична рибка.

- Аууу! Какво съм направила!

Сепвам се и я виждам наведена над кухненския плот, а в ръцете й стои един формата за кекс.

- Забравих да сложа захар в сладкиша! Такова нещо не ми се беше случвало!

- Как ме уплаши!, започвам да се смея. - Дай да опитам! Ммммм, идеално!

Лицето и грейва в широка усмивка и ме хваща здраво със слабите си ръце.

- Ах ти! Ах тиии!

Четирите часа свършват. Време е да си ходи. Бавно се преоблича. Дава ми наставления кое кога да прибера в хладилника, гука на детето, щипе брадичката му и отива да се среши пред огледалото. Разбираме се какво да напазарува за другиден и внимателно затваря външната врата след себе си.

Оставам в тишината на апартамента. Дискът отново е свършил. Поглеждам през стъклата и я виждам как внимателно изкачва стълбите към трамвайната спирка. С малката си дамска чанта, елегантното си палто и развълнуваната бяла коса. Ще се качи на трамвая и ще гледа бялата пудра по дърветата. Може би дори някъде в себе си ще се ядосва за кекса. Ще мисли за книгата, която й дадох да чете и бавно и внимателно ще се прибере по заледените тротоари. Ще ме остави на другия край на града уютно оплетена в меката ми черупка. С парче кекс без захар, с малката на ръце, загледана в гората, която не забелязвам. И така до вдругиден.