декември 23, 2008

Искам на Маруся!

Качвам се настръхнала в колата си, паля и гръмва радио. Jingle bells. Първи декември. Усмихвам се доволно и слагам ръката си на парното. Скоро ще загрее. Две преки по-надолу усещам леката топлина през мохера на ръкавиците си, а песента още не е свършила. Докато чакам някой да ме пусне на светофара на синьото, си спомням как преди две години точно по това време се возихме на една коледна въртележка в Майнц. Пийнали греяно вино и със зачервени от студа бузи. Видях въртележката отдалече и като 5-годишна се втурнах напред през тълпата. Мими не можа да спре. Напълних ръцете си с монети, които извадих от джобовете си и купих два билета. Качихме се с крясъци и смях на две кончета. Светещи, пеещи и с безброй звънчета по юздите. Чу се звънец и въртележката оживя. Гръмна коледна мелодия, а около нас се завъртяха шарените сергии на коледния пазар. „Ще те убия!”, крещеше Мария от съседното златно конче, което ту се изкачваше, ту пропадаше, разминавайки се с моето. Светът се превърна в ярка картина. Масло. Жълто, червено и зелено. Започна да се размазва и да прави светлосенки от коледните лампички. Детето в душата ми ликуваше. Крещеше от радост и вълнение. Разтягаше устните ми в неволна, широка усмивка. Премръзналите ми пръсти здраво стискаха дръжките, забити в пластмасовата грива под мен. Светът изчезна, превърна се в детска приказка. В шарен калейдоскоп. В латерна. На немски. С вкус на греяно вино и под съпровода на Бременските музиканти. Не спирах да се смея. Зави ми се свят от вълнение. Порасналата, ледена Анна, тази с дългата, тогава руса коса, с леката очна линия и мекото червило сега размахваше токове от гърба на пластмасово бяло конче. Въртележката започна да забавя ход. Сърцето ми биеше сякаш се бях качила на луната с виенско колело. В мен 5-годишната Анна, ми казваше „Благодаря!”. Усмихваше ми се със щърбата си уста и ровеше в джобовете ми за още дребни. Слязохме внимателно от платформата на въртележката. Нови – новенички и ухилени. Група деца профучаха покрай нас и се настаниха на нашите кончета, а ние се отправихме задъхани към поредната чаша с греяно вино. Две деца, току що слезли от въртележката. Две 30-годишни момичета преди Коледа, на крачка от детството и на косъм от старостта.

Студено ми е

Здравей, любов моя! Студено ми е. Вече не помня кога тръгна и имам чувството, че те чакам цяла вечност. Един живот. Моя кратък и объркан живот. Чудя се колко най-дълго може да продължи една любов. Дали въобще в любовта има време? Или във времето има любов? Мъдрите хора казват, че не бива да чакаме, защото животът си отива бързо. Мъдрите хора също така казват, че няма незаменими хора и че времето лекува всичко. Да – лекува настинка, вярно е. И въобще - майната им на мъдрите хора! Понякога да си мъдър не е особено мъдро. Знаеш, че те чакам! И постъпвам ужасно немъдро. И се надявам. И вярвам. И всеки път очите ми се превръщат във влажни, тучни поляни. По Коледа. Чакам те. Като най-великия немъдрец на планетата. Скоро ще издам книга. Сто тома записки по немъдрите ми мисли и убеждения. Та така, любов моя…Студено ми е.

декември 04, 2008

Айде, мацко! Животът е достатъчен!

Казват, че животът е прекалено кратък. Използват това често експлоатирано клише непрекъснато. Пишат го по картички, казват го за край на някой съкрушителен разговор, убедително си го повтарят пред огледалото, докато се опитват да оправят размазания си от сълзите грим. „Животът е кратък” звучи добре и е някак стандартно нестандартно. Приемливо. Булевардна психология, реклама от опаковка на фъстъци. Изпразнено от смисъл. От тежкия си смисъл. От мисълта, че сме еднакво смъртни с молеца, който понякога срещаме в гардероба с палтата. Малката мушичка, която безстрашно размазваме с ръка и от ефирните й телеса не остава и следа. Крилцата й се превръщат в малък кафяв прашец - духваш и край. Страх ме е от това клише. Умирам от ужас. За какво е кратък животът?! За да оплакваме неосъществената си голяма любов?! За да престанем да преследваме мечтите си?! За да не се поддаваме на изкушения?! За да не пием?! За да не ядем?! Да не се друсаме?! За да не изпитваме жал, вина, болка и съчувствие!? За какво е кратък животът, по дяволите!? За да не го пилеем в чакане под дъжда?! За да не плачем сами понякога, заровили главата си в меките възглавници на дивана?! За какво точно е прекалено кратък животът!? И за какво е достатъчен?!

Понякога животът се случва само в 4 минути – Като случайна среща на улицата, от която бузите ти пламват в огнено червено. 240 секунди, по време на които тялото включва на автопилот и от теб остават само „усмивката на Анна” и „ръцете на Анна”. "Стомахът на Анна”, който всеки момент е готов да се освободи от вкусния си обяд. Автопилот, който не харесваш, който е създаден да те предпази от повреди и от тежки мозъчни увреждания. И всичко това само за 4 минути. Светът се завърта 10 пъти за тези четири минути, вятърът сменя посоката си, "Патриарха" отново става двупосочен и "6-ти септември" се превръща в "Цариградско". Термометрите скачат от 5 на 50 градуса, всички кухненски прозорци светват и късният час се превръща в светъл, летен ден. В сцена, на която си се озовал случайно. Някой те е избутал в средата й и 3 прожектора са се вторачили в теб с намерението да те изпекат като скакалец под лупа. Никой не диша. Особено ти. Прекалено заета си, за да се излагаш. С прическата си, с кожения салон и подгряващите се седалки, на метър от земята. С черните, дълги ръкавици на волана, с нечовешки високите си токове. Усмихваш се и се пържиш под звуците на собствените си глупости. Устата ти отдавна е взела властта и говори каквото си иска. Едвам удържаш десния си крак, за да не натисне газта и да не провериш дали наистина ги развива тия километри за първите 10 секунди. Едвам се спираш да не избучиш напред като в анимационен филм. "Айде, мацко! 220 по Цариградско!" Като селски гъзар по стъргалото на някой провинциален град. 1.2.3.4. И ГАЗ!

Ето за тези 4 минути животът е пределно достатъчен. Както и за 5-те дена след това, които прекарваш в анализ на четирите минути. Секунда по секунда, дума по дума. Не ми казвайте, че няма време да страдаме! Не ми казвайте, че няма за кога да съжаляваме! Не ми казвайте, че и утре е ден! Защото утре няма да е като днес! И днес не беше като вчера! Не ми повтаряйте това клише! Животът е достатъчен! Животът е няколко пъти по няколко минути. Другото е времето преди и след тях. Животът е достатъчен. Съвсем!

Ти, който разбираш смисъла на този текст, не се възгордявай, не вдигай носа си и не пий тази нощ. Не се обръщай, не рови в паметта си. Няма смисъл. Абонатът е изключил телефона си или е извън обхват. Извън твоя обхват! Извън обхвата на прекалено краткия ти живот!