декември 04, 2008

Айде, мацко! Животът е достатъчен!

Казват, че животът е прекалено кратък. Използват това често експлоатирано клише непрекъснато. Пишат го по картички, казват го за край на някой съкрушителен разговор, убедително си го повтарят пред огледалото, докато се опитват да оправят размазания си от сълзите грим. „Животът е кратък” звучи добре и е някак стандартно нестандартно. Приемливо. Булевардна психология, реклама от опаковка на фъстъци. Изпразнено от смисъл. От тежкия си смисъл. От мисълта, че сме еднакво смъртни с молеца, който понякога срещаме в гардероба с палтата. Малката мушичка, която безстрашно размазваме с ръка и от ефирните й телеса не остава и следа. Крилцата й се превръщат в малък кафяв прашец - духваш и край. Страх ме е от това клише. Умирам от ужас. За какво е кратък животът?! За да оплакваме неосъществената си голяма любов?! За да престанем да преследваме мечтите си?! За да не се поддаваме на изкушения?! За да не пием?! За да не ядем?! Да не се друсаме?! За да не изпитваме жал, вина, болка и съчувствие!? За какво е кратък животът, по дяволите!? За да не го пилеем в чакане под дъжда?! За да не плачем сами понякога, заровили главата си в меките възглавници на дивана?! За какво точно е прекалено кратък животът!? И за какво е достатъчен?!

Понякога животът се случва само в 4 минути – Като случайна среща на улицата, от която бузите ти пламват в огнено червено. 240 секунди, по време на които тялото включва на автопилот и от теб остават само „усмивката на Анна” и „ръцете на Анна”. "Стомахът на Анна”, който всеки момент е готов да се освободи от вкусния си обяд. Автопилот, който не харесваш, който е създаден да те предпази от повреди и от тежки мозъчни увреждания. И всичко това само за 4 минути. Светът се завърта 10 пъти за тези четири минути, вятърът сменя посоката си, "Патриарха" отново става двупосочен и "6-ти септември" се превръща в "Цариградско". Термометрите скачат от 5 на 50 градуса, всички кухненски прозорци светват и късният час се превръща в светъл, летен ден. В сцена, на която си се озовал случайно. Някой те е избутал в средата й и 3 прожектора са се вторачили в теб с намерението да те изпекат като скакалец под лупа. Никой не диша. Особено ти. Прекалено заета си, за да се излагаш. С прическата си, с кожения салон и подгряващите се седалки, на метър от земята. С черните, дълги ръкавици на волана, с нечовешки високите си токове. Усмихваш се и се пържиш под звуците на собствените си глупости. Устата ти отдавна е взела властта и говори каквото си иска. Едвам удържаш десния си крак, за да не натисне газта и да не провериш дали наистина ги развива тия километри за първите 10 секунди. Едвам се спираш да не избучиш напред като в анимационен филм. "Айде, мацко! 220 по Цариградско!" Като селски гъзар по стъргалото на някой провинциален град. 1.2.3.4. И ГАЗ!

Ето за тези 4 минути животът е пределно достатъчен. Както и за 5-те дена след това, които прекарваш в анализ на четирите минути. Секунда по секунда, дума по дума. Не ми казвайте, че няма време да страдаме! Не ми казвайте, че няма за кога да съжаляваме! Не ми казвайте, че и утре е ден! Защото утре няма да е като днес! И днес не беше като вчера! Не ми повтаряйте това клише! Животът е достатъчен! Животът е няколко пъти по няколко минути. Другото е времето преди и след тях. Животът е достатъчен. Съвсем!

Ти, който разбираш смисъла на този текст, не се възгордявай, не вдигай носа си и не пий тази нощ. Не се обръщай, не рови в паметта си. Няма смисъл. Абонатът е изключил телефона си или е извън обхват. Извън твоя обхват! Извън обхвата на прекалено краткия ти живот!