Класика

Преди 6 години. Втори ден откакто съм шофьор. Със собствена кола. Карам сама. Не искам никой да ми крещи на седалката до мен. От първия ден вече ходя на работа сама. До Младост. И съм много горда със себе си. Решавам да използам малките улички в долната част на Лозенец като шорткът. Неопитна, но за сметка на това отворена. Озовавам се пред тясно “Т” кръстовище. От двете страни и пред мен има паркирали коли. Трябва да направя много прецизен ляв завой, за да не одера някого. Зад мен има кола, от дясно също. Човекът мило ми дава предимство. Притеснено ми е. С бавни, но сигурни движения се заклещвам на завоя и колкото повече маневри правя, толкова повече става невъзможно да се измъкна. Чувам нетърпелив клаксон. Два по-продължителни. Виждам изнервените жестове на първата кола в дясно. Въртя волана неистово в двете посоки и правя кратки безуспешни маневри. Става ми топло. Лицето ми пламва. Клаксоните стават няколко и все по-настоятелни. Човекът зад мен се показва от прозореца си: “Айде бееее!” Край! Това беше! Завъртях ключа и излязох от колата пред смаяните погледи на всички в колите. “Не мога!”, обърнах се към човека зад мен. “Как така не можеш ,бе! Влизай в колата и тръгвай!” “Не мога!”, вдигам ръце на тротоара. Клаксоните стават нетърпими. Човекът в първата кола отдясно излиза от колата си: “К`во правиш, бе девойче?!?” “Не мога”, отговарям отново аз. Мъжете са объркани. Не се сещат да ме псуват. Колата си седи посредата на кръстовището и опашките в двете посоки стават впечатляващи. Човекът зад мен се приближи, грабна ключовете от ръцете ми и нервно се качи в колата ми. Направи 2-3 маневри с ръмжане на мотора и изкара колата ми от “клопката”. Другият мъж се разпляска иронично. Взех си ключовете и потеглих засрамена. Карах бързо, за да избягам на колоната зад мен и на завоя преди Марая забърсах калника на една кола. Не спрях , а дадох газ нагоре по Христо Смирненски. Избягах. Пред очите на колоната. Много нагоре отбих вдясно и си поех дъх. Опрях чело на волана и останах така дълго време. Тогава не бях блондинка. Бях млад шофьор – жена. Класика.

Вълшебна година

Студено е. Но някак по-различно. Зимата беше хилава и злобна и сега се предава рано. Днес чух птици. Карах бързо. Натисках педала на газта и хитро се провирах по малките улички. Карах бързо и нахално. Така ме е учил той. Леко приведена надпред. Ръката, която държи волана, е леко свита в лакътя. Пълен контрол над колата. Като играчка. Сякаш караш картинг. Salvation до дупка. От съседните коли ме гледат по светофарите, защото пея с цяло гърло и блъскам по волана. Провирам се нахално на Руски, нагло си взимам предимство. Свободна съм. Свободна като птица и като барон Мюнхаузен едновременно.

Птици. Много ранни птици имаше днес по тихите улички в центъра. Понякога в окото на града настава тишина сякаш е събота и неделя. Няма “гости на града” и изнервени хора, които обикалят институциите и се чудят къде да паркират. Уличките онемяват понякога изненадващо в разгара на работния ден. Прекрасно! Птички от вътрешния двор до By the way! Бай кой?!? Как да не се усмихнеш и да не караш като луд. Хубава пролет се очертава. Сигурна съм! Нямам търпение да ми замирише на дървета. На зелени листа и млада трева. Нямам търпение за дълго еспресо с много мляко в дворчето на Меди. Нямам търпение да излизам без колата и да се разхождам бавно с леки, шарени обувки към Синьото под дърветата. Да чакам някого на Одеон и да ми мирише на градински цветя от бабите. Вълшебна пролет ще е това! Вълшебна година!

Акустика

Хора, блъсканица, певица с хубав глас и неясна мелодия. Скучно място. Място за уморени хора. Всички се поклащат не защото искат, а защото така се прави. Отегчавам се. Всички ми се радват, целуват бузите ми и ми се усмихват. А ми е самотно. Толкова ми е самотно, че ако бях съд, щях да ехтя като зала България. Акустика. Това е усещането от самотата сред хора. Раждаме се за себе си, живеем за себе си и за себе си умираме. Толкова усмивки срещу мен. Усмихвам се и аз. Дори участвам в разговорите. Дейно. Но нищо не остава в мен. Отблъсква се от някаква невидима мембрана. Остават само екоти. Искам да се измъкна. Тръгвам си отново сама. Самотата е по-поносима, когато е и физическа. Тогава поне чуваш само себе си. Качвам се в студената си кола и си мисля за радостта. Когато сме щастливи, всъщност го споделяме истински само със себе си. Когато скърбим - също. Всичко се отразява истински само в самите нас. Останалото е суета. И акустика. Акустика от собствените ни болки, радости, предателства...Имам усещането, че съм боса и гола сред тези хора. Че съм бяла като мляко. И глухоняма. Самотата те прави раним. Извънземно сред внезапни зелени полети. Сред крещящи хора. Сред питиета. Акустика. Има я в сърцето ми. Бялото ми сърце. Току що зарасналото ми сърце. Биещото ми, младо сърце. Самотното ми сърце. Това, което изставих стотици пъти. Това, чийто глас отказвах да чувам. Това, което пренебрегвах. Сега чувам ударите му. Само тях. И ме е страх. Не от самотата - от мене си.

Байконур

Тази нощ ме събуди Луната. Облещена и лъскава като копче. Гледаше директно в леглото ми. Въздъхнах, защото знаех, че това е краят на нощта за мен. Напоследък не спя. Заспивам някак, но се будя по някое време и започва трипът. Притеснения за утрешния ден, дисекция на предишния, абсурдни спомени, болезнени моменти, от които стомахът ми се свива...Мисля си за хората, които са излезли от живота ми. Тези, които ми липсват. Представям си ги в леглата им. Всеки в дома си. Знам, че всички, които обичам, сега спят. Сладко. Някъде. Усмихвам се в тъмнината. Мислите в главата ми се въртят като калейдоскоп. Ставам от леглото и се доближавам боса до прозореца. София спи. Лепвам се цялата на витрината. Настъхвам от студения допир на стъклото до затопленото ми от завивките тяло. Опирам чело в прозрачната стена и стоя неподвижно. А ако се счупи, ако поддаде? Представям си как политам надолу в тъмнината и снега. Почти гола. Разкривена. Долу в тревата. Става ми студено и се дръпвам. Излизам от спалнята тихо. Разхождам се по дървения под боса. Знам, че е чисто и безопасно. Гледам дълго гората. Вкъщи е тихо. Светят само датчиците. Отбелязват движенията ми. Търся шоколад в хладилника. Парче Линд. Става ми хубаво и леко хладно. Връщам се на мекия под в спалнята. Тих душ на тъмно. Чувам скърцането на трамвая. Значи се съмва. Поглеждам часовника – 6:00. Мушвам се под завивките и затварям очи.

Поредната безсънна нощ. Безсънието краде от вдъхновението ми. Постоянна безтегловност. В сърцето ми е тихо. Думите не идват. Няма ги. Закъснявам с всички срокове. Изнервени имейли в пощата ми. Не мога! Оставете ме! Не съм дойна крава! Дори глупости не мога да пиша. Не мога да седна дори. Искам малко тишина. Да мине студеното. Искам малко слънце, по дяволите! Птички някакви. Липсва ми слънцето. Тази незима ме смаза. Открадна думите ми. Ниското ми кръвно властва над дните ми. Прекарвам часове в сладък делириум от дрямки. Дори не чета. Някаква самодостатъчна вегетация. Космонавтско спокойствие.

Безименната

Имам дефект. Може би. Усещам и виждам нещата само в реалните им цветове, а понякога и в по-мрачните им тонове. Няма да ме чуете да пея инфантилни псалми за пролетта и любовта. За птичките и тъжните дървета. Няма начин. Родена съм с малко мрак в душата си. Със сенки от свещи, с приглушени светлини и ненаситност. Щипка безверие и безнадеждност. Такава съм от малка. Откакто са помня. Откакто хлипах, просната на спалнята на баба ми и дядо ми за гения на Чарли Чаплин. А после за прасето, което бях чула да квичи в далечината по Коледа. 4-5-годишна страдах за ловджийското куче на двора. Слагах столче срещу колибата му и му разказвах с часове за морето. Говорех и на дърветата. Растях в самота и тишина. Може би това ме направи такава.

Преди дни написах проповед за любовта. Беше текст, който бих рецитирала убедено над тълпа умълчани хора. Бих го крещяла от ръба на някой вълнолом срещу вълните. Бяха редове на безрезервно преклонение пред стихията, която ме прави религиозна. Но сбърках, че я кръстих. Не може мракът и ярката светлина да имат само едно, и то толкова простичко, име. Имало е моменти в живота ми, когато съм усещала, че притежавам земята и небето. Че съм съвършена светица и грешница. Че тялото ми излъчва светлина и този ореол се вижда от километри. Вярвяла съм, че усмивката ми може да излекува слепците и да вдигне на крака болните. Въртяла съм света на пръста си, а после съм пропадала в долните земи. В кладенци и реки. Срещала съм чудовща в сънищата си и съм живяла с призраците им с месеци. Сваляла съм килограми от мъка, рязала съм косата си. Потапяла съм се във вакханалии, за да забравя. Пила съм и съм повръщала, пушила съм до изплюване на дробовете, скитала съм по гнусните софийски улици по разсъмване. И съм настивала. Излизала съм на токове по снеговете, отчаяна и разпиляна. Прекарвала съм Нова година сама на барове с тъжна коледна шапка и водна чаша уиски. Била съм жалка и отчаяна. Достойна за съжаление. Заспивала съм на чужди легла и съм се будела ужасена. Измъквала съм се на пръсти и съм шраквала отвън чужди врати. На адреси, които не желая да си спомням. Отмивала съм греховете си после под горещия душ и съм търкала. Озверяла, погнусена. От себе си.

Сърцето ми е нападано десетки пъти. Нападано, отбранявано и завладявано. И през цялото това време, времето на скромните ми 30 години, съм Я усещала. Както и да се казва тя. Защото имена вече няма да споменавам. Изглежда всеки я нарича така, както иска. Не желая да обиждам никого, да отчайвам или радвам. Сега, когато се чувствам най-обичана, зная, че моята “Тя” е точно такава. Неизбежна, мрачна, силна и всепоглъщаша. Тази, която ми дава понякога за секунда да помириша бъдещето. Кара ме да сънувам пророчески сънища, да плача и да се смея в съня си. Сега, когато се чувствам по-пълна от всякога, знам, че това, което ме е движило през годините няма име.

Затова – Извинете, че я нарекох! Че й дадох име, което не заслужава! Че я принизих и обидих с една дума. Дума, която отдавна нищо не означава. 6 звука. 5 графични знака. Не е това, прави сте!

Пазете се!

Страхувате се от какво ли не. Страхувате се от бъдещето, от обвързване, от изневери, от лъжа…Страхувате се от самотата, от бедността, от старостта, от белите коси и отпуснатите кожи. Страхувате се от неизвестното и от известното. От диагнозите, думите, поличбите...От змии, гушери, кучета, тъмно и високо...А единственото нещо, от което трябва да се страхувате е от любовта. От онези две думи, изречени, искрено в очите ви. От “Обичам те!” трябва да се ужасявате, не от хлебарки. Защото любовта е това, което истински разрушава живота ви. Тя е тази, която ви прави роби. Раждате се в нейния концетрационен лагер и носите камъни, докато не умрете от изнемога. Раждате се в плен като канарчета. От любовта трябва да се страхувате, не от болката. Защото любовта е тази, която осакатява, а не болката.

Пазете се от любовта! От вярата в нея се пазете. Не четете приказки на децата си, не ги приспивайте с кошмари. Защото любовта е отровна, пълзи във вените ви цял живот. Превръща се в малки тромбчета, запушва вени и артерии. Любовта е тумор в главите ви. Парченце за биопсия е любовта. Заразена плът, която се множи. От която се умира. И умирате, давите се в сънища. В безверие. Неверници! Поклонници на най-лъжливата религия – любовта. И всяка вечер й се кланяте. Тайно! На подгизналите си възглавници. И я сънувате и мерите температурата си сутрин. И се будите със сълзи в очите си, в мокрите си фланелки. Не вярвате, че кошмарът си е тръгнал. И той не е! Защото Тя е нощ и ден, зиме и лете. На плажа, в колите ви, в магазина между лъскавите опаковки и тайните ви. Тя е навсякъде. Пълзи и съска. Влиза в къщите ви, в главите ви, в чашата ви...Живее в нейното мартини с лимони, в неговото узо...Устойчива на всякакви температури, на глад и жажда. Само тя ще оцелее след вас. Ще остане да трепти във въздуха. Като плясък от камшик, като струна...в тишината. Ще оцелее! А вас няма да ви има. Ще сте се предали. Ще лежите в прахта. Усмирени. Със завързани очи, ослепени, кървави, осакатени. Ще ви късат птиците, ще хранят малките си с вашето месо и ще разпространяват заразата.

Заразата, наречена Любов. Щамът на човечеството. Трикът на природата. Малката измама в гените ви. Клопката, заложена в главите ви, за да се размножавате. Да продължавате рода, да поддържате генното разнообразие. Простичката химическа формула, хормоните ви. Красивата илюзия на болните ви мозъци. Наркотичното опиянение, което предизвиква Тя. Блокира всички други вируси, притъпява глада и жаждата ви. Докато не се примирите. Докато не умрете отново. До утре. Отново! Защото Тя е храна, тя преражда и съживява. С една еднствена цел - да не губи поклонници. Разпространява слухове, ражда истории, приказки, филми. И вие се давите в този сатанински пи ар. Люлеете се ембрионно на сигурната й пъпна връв. Нагълтали сте се с околоплодните й води. И, ако избягате, ще сте удавници. Изхвърлени от рая. От божествената й утроба. Удавници с посинели устни и ококорени, празни очи.

Страхувайте се от любовта! И се пазете!

Хотелски сънища

Дългите, досадни командировки. Тази нощ сънувах едно минало време, един мимолетен спомен. Сънят започна с един разговор по телефона от една хотелска стая. Легнала съм на звезда на леглото, гледам тавана и му говоря приглушено. Той звучи далечно, почти шепти в ухото ми. Смее се. Не му липсвам, а аз се чувствам сякаш съм се качила на Луната. В Европа съм, тъна в скъпия хотелски разкош, а имам усещането, че съм изгнанник в Сибир. Ужасна командировка. Една от онези, със 7-8 полета, с 3-4 сменени хотела...Седмица, две не обелваш дума на майчиния си език, заспиваш в пухените завивки на поредния хотел, в небесните му легла...Обожавам френските легла в хубавите хотели. И възглавниците им, и шоколадчето на възглавницата и картончето с времето утре...Харесва ми, но само за няколко дена... Накрая имам усещането, че живея в Макдоналдс, нищо че ям телешко с манатарки и винаги пия лате. Всичко започва да ми прилича на Макдоналдс. И мрамора в красивите им бани, и топлите, меки кърпи...и басейните в подземните им етажи. Слизам да плувам вечерта с бяла огромна хавлия и еднократни чехли. Пълно е със самотници. И асансьорите, в които всички мълчат, следят дисплея с етажите и слушат тихата музика. Глухотата на застланите с килими коридори, редуващите се номера пред теб, броиш стъпките си и се опитваш да запомниш нещо, което отличава твоята врата от останалите. Дефект в пода или картина на стената, лампа...Изгледа от прозореца. Светлините на непознатия град, които живеят извън теб. Лица, които се стараеш да не запомниш, командировъчни приятелства, които не желаеш да поддържаш, визитки, които знаеш, че веднага ще изхвърлиш, още на летището. Еднократен живот. Живот, който сменя кърпите ти, ако ги хвърлиш на пода. Живот, който подрежда четката ти за зъби и опъва завивките ти. Живот, с дръпнати очи и бяла готварска шапка, който прави омлети на закуска.

Празен, далечен живот. Как се радвам, че избягах!

Прекрасно безделие

Моето прекрасно безделие. Толкова е хубаво! Отпуската ми се отразява добре. Сутрин ме буди силната светлина в прозорците. Дълго се правя, че не съм разбрала, че вече е светло и демонстративно се обръщам на другата страна. Към 11 се предавам. Шляпам боса до душа и го пускам да шурти докато се събличам. Дълги блажени поне 30 минути. И имам време за всички процедури. Имам време дори и за млякото за тяло, което мирише на някакъв хамам според мен. Имам време за вглеждане в очите в голямото огледало, бавно обличане на халат и...шляпането боса продължава. Дървото по земята вкъщи винаги е топло. Зяпам гората от кухнята, качена на кухненския плот. Лека закуска, топло какао...Връщане във вече оправеното ми легло. Компютърът в краката ми, движа мишката върху възглавницата до мен. Пощата ми...Лека досада, броя дните до крайния срок на поредния ми ангажимент, който дори не съм започнала да пиша. Днес не ми се пише. Нищо не ми се пише...И утре е ден. Уверено щраквам капака на компютъра и го оставям на земята. Слънцето вече грее в спалнята. Лежа по гръб и се топя в блаженство. Не съм включила дори мобилния си телефон. Който трябва знае домашния ми телефон. За щастие само който трябва. Звъни М. Говорим дълго. Глупости предимно. Смеем се на неприличните ми шеги. Тя затваря накрая. Работен ден било все пак. Дишам дълбоко и наблюдавам как коремът ми ритмично потъва и се издига. Дишам бавно и затварям очи. Следобедна дрямка. Слънцета напича стъклата. Тишина. Яде ми се нещо. Сладко? Не! Кисело! Не! Краставица. Шляпам до хладилника и си правя салата. Няма нищо по телевизията и кога ли е имало. Доизяждам салатата си и слагам маратонки. Пухеното ми яке и ключовете от колата. Пазарувам бавно. Глезотии. Дълго чета етикетите. Излизам с не много неща и се прибирам като спазвам всички знаци по кръткия път от вкъщи до супермаркета. Дълго чакам да ми дадат предимство на едно кръстовище. Един господин зад мен нервничи. Аз му се смея в огледалото. “ Къде отиваш такъв нервен, бе?” Нарочно се забавям още. Задминава ме на боя разстояние и прави нервни жестове. Аз се смея. Вбесявам го. Мушва се в потока с пилене на гуми. Аз продължавам бавно по пътя си. Усмихвам се. Поглеждам часовника в колата. Часът е едва 5 следобед. Предстоят ми цели 7 часа безделие. Ще направя нещо вкусно. Ще изям 2-3 моркова с лимон и сол...И така. Вече две седмици. Усмихвам се блажено при мисълта, че ми предстоят още две. Ще попътувам, ще видя този, онзи...И съвсем малко досадно писане. Толкова е хубаво!

Душата в петите ми

Не съм ревнива, но имам гъдел. Всъщност имам гъдел само по стъпалата си. Даже не съм сигурна и че е гъдел, защото от години не съм позволявала на никой да ги докосва. С педикюристката ми сме се разбрали – ще държи стъпалото ми само в голяма мека кърпа. Така че да не усещам пръстите й. Не ме е гъдел от ножици, от пили, от четчици, от струйките въздух на машинката...само от ръце. Човешки. Без моите. Винаги се лакирам сама. И от някои повърхности. Ако и за секунда насочиш ръцете си краката ми, стомахът ми вече се е свил на топка и в главата ми заблъсква неистов ужас. Сърцето ми бие лудо и при допир панически се дърпам, ритам, крия стъпалата си.

Сцените по филмите с мъже, които благовейно облизват нечии крака предизвикват тъпо напрежение в стомаха ми. Избягвам да ходя боса по трева, асфалт… Мисълта, че мога да нараня някак стъпалата си не ми е приятна и избягвам всички боси “приятни” забавления, за които се пее в песните и се говори в литературата. Трагедия просто. По рождение имах бенка на лявата си пета. Преди 2-3 години започна да изчезва и сега почти не се забелязва. Хората си имат разни тайни интимни знаци по телата си. Това беше моя, за който знаеше само майка ми, просто защото не подавах стъпалата си на никого за нищо на света. Чудя се дали това всъщност е гъдел. Забранената територия по тялото ми, забранения град...

Топла, уютна вечер. Вкъщи ходя боса, по чорапи с избродирани бели цветя по тях. Вдигнала съм краката си на корема му и спокойно гледам телевизия. Знам, че няма да пипне стъпалата ми и се разсейвам в посока на телевиора. Усещам ръката му на големия пръст на десния ми крак. Поглеждам го силно предупредително. Той ме успокоява, че “само леко”. Сваля чорапа ми с два пръста и се вглежда в стъпалато ми с широка детска усмивка. Наблюдавам ситуацията напрегнато. Следя ръцете му и всеки момент съм готова да се дръпна. Той го знае и не прави резки движения. Седи и гледа стъпалото ми с възхищението на дете пред коледна елха.Пипа едно по едно връхчетата на пръстите ми. Цялото ми същество се е съсредоточило в “опазване на Светая Светих”. Не откъсвам поглед от крака си. “ Погледни! Виж, колко са красиви!” Прави необмислено движение и аз рязко се дърпам. “Няма, няма, обещавам! Дай!” Отново взима дясното ми стъпало на корема си и продължава съзерцанието. “Не мога да повярвам, че ти се оставям по този начин!” - “И аз!”, смее се той. Смее се и не откъсва поглед от пръстите ми. Стъпалата ми са бели като мляко. Наблюдавам ги и започва да ми се струва, че представляват най-съкровената част от тялото ми. Започва да ми харесва ситуацията, но напрежението все още не ме е напуснало. Взима чорапа ми и бавно и внимателно ми го обува. “Да не настинеш...”

Отпускам се отново и нормализирам дишането си. Имам смътното усещане, че току що съм открехнала малка вратичка към душата си. Точно в стъпалата ми. Душичката ми. И може би всичко това не е гъдел, а просто тревожно и предвидливо пазене...Може би природата крие памука, от който сме направени, точно на такива места...Места с отговорно пазене. Пазене на Светая Светих...

Нищо и никаква събота

Съботно следобедно събиране с момичетата. Пускам им общ sms: “Sbirka vkashti v 4. Nosete si zigari, alkohol, narkotizi i maje!:)”Следобедно, да! Около 5 следобед пристигнаха една по една.

- Харесва ми, тук е много арабско!

- Този цвят на стените какво е ...лилаво, сиво?

- Кой какво ще пие....

- Мммммм....

- Вино, бира, Бейлис....

- Аз може би вино две глътки, с колата съм...А може би Бейлис....

В крайна сметка всички пихме Бейлис. Лигавщина. С по едно ледче. Кекс.

- Ммммм, това е много вкусно опитай!

Смеем се.

- Аз искам баклава!

- Не! Няма да ядеш баклава, нали беше дебела!?!

- Хапни си!

Слагам парченце от уникалната домашна баклава на баба в малка бяла чинийка и й я подавам. Не говорим за мъже. Нито дума.

- Колко плащаш на твоята жена за чистенето?

- ....

- Ужас!!!

- Ще си вградя телевизора в гардероба срещу спалнята.

Лавина от разговори и нито един за мъже...Странно. И пием Бейлис. Какво ни стана тази събота?

- Ти пак ли си сама?

- Не те ли е страх да спиш сама?

- Пускам си сота...Май ще започна да свиквам....

Мразя да спя сама. Мразя събуждането през нощта. Всички знаят, че мразя. Но трябва да свиквам. Пускам сота и докато пиука мия зъбите си. Поглеждам се в голямото огледало и се усмихвам широко. Устата ми е пълна с паста за зъби. Засмивам се и изплаквам. Бърз душ със затворени очи. Леглото ми. Прехвърлям програмите. Звъни Бибата.

- Какво правиш?

- В леглото съм.

- И аз. Облякох пижамата си с голямо удоволствие..., а трябваше да ходя в Маскара...

- А аз си направих таратор преди лягане. И 3 Маскари не могат да се мерят с моето тараторче...

Смеем се.

- Лека нощ и сладки сънища!

- Утре ми се обади...

- Ок, който стане първи...

Затваряме. Нищо никъде не дават. Започнало е порното. Един много мустакат и една руса...Още се пипат. Не ми се гледа. Изключвам телевизора и се обръщам към мъглата. Виждам отраженията от светещите реклами по прозореца. Дали остаряваме? Студът ме кара да се чувствам стара. Утре ще обядвам с родителското тяло. Трябва да стана навреме. Заспивам сама. Една нищо и никаква събота, а мъничко остарях.

Особености на опитомяването

Събудих се и погледнах през прозорците. Мъглата през нощта изглежда още по-зловеща. Светлините на града бяха изчезнали и имах усещането, че апартаментът ни е в облаците. С почти затворени очи влязох в банята, върнах се на пръсти. Няма заспиване. Светнах часовника – 4:00. Вгледах се в лицето му в тъмнината. Спи блажено. Когато спят, мъжете умеят да изглеждат като току що паднали от небето. Колко пъти съм се вглеждала в спокойните мъжки черти до мен и ми се е искало да се превърна във въздух. Да се вмъкна в главата му през ноздрите и да наблюдавам сънищата му. Да открадна съкровените мъжки тайни от главата му и да ги използвам срещу него. Да го подчиня и да го накарам да ме обича повече с хитрост. Да узная слабостите му и страховете му, онези, които все още не съм усетила.

Цял живот опитомявам дракони. Не им слагам юзди, не връзвам крилата им, правя го с душа и малко женска хитрост. Щипка перверзия, лъжичка неочакван секс, лъжичка приключение...и другото е размяна на души. Това опитомяване изисква висши дресьорски умения. Учи се трудно и бавно, учи се цял живот. Обучението започва още в детската градина. И принципът е опит – грешка. А дресьорът излиза на манежа всеки път с нова рана. Тук одрано, там отхапано.., но все по-добър, все по-спокоен в компанията на опасните си питомци. И характер трябва, и постоянство, и вяра… В драконите и в илюзията им, че могат да летят. Да подчиняваш значи да поддържаш илюзии. За красота, за сила, за спокойствие, за семейство, любов и вечност. Илюзии за вечно щастие. Останалото е умението да подбираш правилните дракони.

Гледам го в тъмнината. Лицето, което понякога ми е идело да смажа с един точен удар и да си тръгна, лицето, което преди години ме спечели с детската си усмивка. Спи до мен и сънува неговите си драконовски сънища. Да опитомяваш значи да дадеш сам себе си. Взeмане за даване. Стара игра. Единствената, която излиза на чисто. Да се будиш и да се вглеждаш, да не заспиваш и да завиждаш на спокойния му сън. Да знаеш, че ще те събуди сутринта без да иска и да му се усмихнеш. Нищо, че не си спала.

Опитомяването е даване. А понякога е и отказ. Умение да се откажеш навреме и да се запазиш, да се спреш. А драконите не обичат отказите. Никак. Отказите ги объркват и ги правят слаби. Не можеш да им отказваш. Как смееш!?! Беснеят, бълват огън, а ти вдигаш ръка към лицето си, за да предпазиш миглите си като от внезапно увеличила се запалка. Ще се опърлиш тук-таме, ще те позаболи...Всичко е в реда на нещата.

Нямаш избор, призвание.Две Х хромозоми.

Войник без пушка

Странно нещо е усещането за съдба. Има секунди, в които почти я виждаш да вибрира около главата ти. Трепти в ушите ти като затихващ камертон и ти говори: “Не си богоизбрана, моето момиче, дори и на теб се случват накива неща! Времето е подарък, моето момиче, и във всеки момент може някой да ти го вземе! Не се пази чак толкова, няма за къде!” Най-вероятно никога няма да забравя тези празници. Имах среща със съдбата. Появи се изневиделица на един ехографски екран и се заби в мислите ми докато се притеснявах за лошо паркираната си кола. Осъзнах къкво ми се случва докато се усмихвах на шега, която дори не бях чула. Онемях и ослепях за външния свят. В главата ми в абсолютна истерия се разхождаше едно малко момиче, което крещеше и се свличаше на земята. Дереше в мозъка ми и риташе във въздуха. “Не е възможно това да се случва на мен, чуваш ли, нека се случва на другите! Защо на мен? Помощ, не искам!” А устните ми машинално се усмихваха и мозъкът ми правеше отчаяни усилия да държи тялото ми в адекватно за околните състояние. Една минута, две, час, два...После дойдоха сълзите. Изплаках всичките спестени сълзи през живота си. Плачех и криех лицето си в шепите си. Диафрагмата ми се свиваше болезнено и блокираше гласа ми. Оставих туша за мигли да се размазва по бузите ми. Оставих най-гигантската игла, която съм виждала, безпрепятствено да се забие в бялата ми кожа и да открадне малко парченце плът. Не я изритах, не направих гримаса, не казах нищо, само обърнах главата си. Нямаше болка - само ужас.

Първи ден След. Едно късно, среднощно пътуване. Свила съм се в затоплената седалка на неговата кола и се взирам в снежния път напред. Мълчим. Бягаме от София. От чакането. Събрали сме багажа си набързо. Не помня какво съм взела. Помня само, че ме е страх. Малката къща в планината. Камината. Удобствата, измамното усещане, че си купуваме живот с тях. Измамното усещане, че си купуваме сигурност с хубавата кола, с топлата баня, пухените завивки, огромния телевизор, запалената камина и червеното вино. Нямам апетит, храната не ме интересува. Не успявам да заспя истински, не сънувам, а пропадам от умората си в някакъв амок. Изключвам тялото си. 3 дена се мамим, че ще излъжем съдбата с детски номерца, с малки фетиши, с хитрости. Изпусната чаша – Браво, това е на късмет! Паля 3 свещи в манастира. Но не се моля, не смея. Нито веднъж. Не знам как, не знам и на кого. Дори не умея да се кръстя. Паля свещи, гледам нагоре и мълча гузно. Обръщам се и излизам с гръб към иконостаса. З дена играем на домино. Когато печеля, за секунди се разсейвам и забравям какво чакам.

Идва резултатът. Всичко е наред. Не мога да се радвам, някой ме държи за гърлото. Стиска ме силно с двете си ръци и диша директно в лицето ми. Гледаме се в очите. Моите - ужасени. Другите - ядосани и зачервени: “Измъкна се! И този път!” Немея, усещам целувки по бузите си, сядам на земята и затварям очи. Сякаш току що съм слязла от влакче на ужасите. Една струна в мен се е вледенила, изправила се е като стомана. И част от предишния ми страх е изчезнал.

Днес знам, че мога да проиграя на карти целия свят за удоволствие без да ми трепне окото. Схванах правилата. Или поне част от тях. Мога да заменя час за една единствена минута. Мога да заменя един век обич за за един ден мимолетно влюбване. Без капка страх. Защото вече имам отношения със Съдбата. Обичаме се и се бием. Държим се за гърлата и си крещим, докато той ми бърка под полата и провира пръстите си, дърпайки бельото ми. После се мразим, а аз лекувам и крия синините под очите си. Мога да галопирам като освободител през главите на хората, а после да се завра в най-гнусния бардак на земята. И да се ревнуваме и да не си вярваме. Защото вече имам връзка със Съдбата. В мъжки род. Съдбата такъв, какъвто го познавам аз – с кокалести пръсти и кървясали очи. С най-ненаситните и перверзни ръце, които съм усещала през живота си. От тези, които, освен навътре в бельото ти, ровят и в душата ти. Крадат, плячкосват и те правят войник. Войник без пушка и с наакани от страх гащи.