декември 01, 2009

Дринк & ДрайФ

Шан Хай. Събота вечер. Клубът е пълен с чужденци. Мъже на средна възраст по дънки и небрежни ризи, които си почиват от работната седмица. Корпоративни изгнаници в страната на Ограничените възможности. Пие се бира. Много. Ние се настаняваме набързо на бара,след като Х. е изнудил сервитьорката за места и е поздравил тук-там по някой из заведението. Бутилка водка. Появяват се и чаши. Паля цигара. В Китай се пуши навсякъде. Англичанинът зад мен ме пита „Откъде сте?”, очевидно захласнат по двете близначки и лудата манекенка Крис, които се настаняват от другата ми страна. ”България!”, изкрещявам и нелюбезно се обръщам напред. Не ми се водят куртоазни разговори. Започва групата. Филипинци. Тук повечето групи по заведенията са такива. Две пищни, но красиви по филипински певици и приятна банда отзад. Не харесвам AC/DC, но тези две жени ми отвяха главата и накрая си тактувах весело с чаша в ръка. Пред сцената има смешен нисък скандинавец, който с патешко ходене се опитва да мине между краката на невероятно едра негърка. Заливат се от смях докато танцуват и всички се забавляваме. Крис до мен крещи нещо и жестикулира истерично в лицето на една от приятелките ни, а тя кима разбиращо. Очевидно си разказват някакви драми. Поръчваме втора бутилка този път под звуците на Металика. Сред светлините проследявам как русата, тежаща 40 килограма манекенка си налива водка в чашата за кола и я обръща на екс. „Не й обръщай внимание, тя винаги така пие, после пада и я носим до хотела. Много й е напрегнат живота - живее в самолетите между Шан Хай, Ню Йорк и Париж, има много работа, най-добрият ни модел в момента…” Кимам на обяснението усмихнато, докато не виждам Него, как изсипва конска доза водка в чашата си, поглежда предизвикателно Крис и обръща спирта в гърлото си. Започва някакво яростно състезание кой най-бързо ще изпие най-голямо количество от чашата си на екс. 34-годишен българин и 20-тина годишна, тежаща 40 килограма естонка. Този филм го бях гледала някъде и знаех, че нещата няма да свършат добре. Помислих за отстъпление, но въпреки уверенията на приятелите ни, че в Шан Хай е напълно сейф да се качиш сама на такси по нощите, не посмях да си тръгна сама.


Повъртях се и се качих на втория етаж на заведението, където Крис току що беше разбила топките на билярдната маса и с насечени злобни движения ги вкарваше по джобовете. Един от чичковците понечи да се запознае и да й покаже как „да вкара тази топка ей там”, на което манекенката му отвърна с коляно в задника и реплика, от която разбрах само motherfucker. После му крещя, че родният му щат Невада е най-тъпото място на Планетата Земя. Противно на моите очаквания, той обаче не си тръгна, а остана да ни гледа с глупава усмивка. От тази руса откачена жена често на годините на дъщеря им мъжете са готови да изтърпят почти всичко. След като забрави за присъствието на натрапника на секундата, скорошната ми приятелка се приближи до мен, увисна на врата ми и ми се замоли за играя с нея. Нямаше смисъл да се дърпам или да изтъквам моята безпомощност в тази игра и грабнах щеката. Не помня играта, помня, че вкарах черната топка не където трябва и Крис, след като изпи халбата бира на чичкото на екс, започна да крещи с вдигнати ръце към небето, че е тя е Бог и че Бог е в нея.


Реших да сляза долу, да Го издърпам някак до някое такси и да се прибера в хотела. Успях да убедя останалите да си ходим и след около половин час „хайде само още по едно” успях да се добера до едно такси пред заведението. „Пудонг Шангри Ла хотел”, казах на влизане и се сетих - няма смисъл, нищо не разбират, дори това. В Китай единствения начин да говориш с таксиджия е да знаеш китайски, другото е с листчета. За щастие един от приятелите ни се наведе точно на време и на стегнат китайски му се скара с адреса. Свих се на задната седалка и зачаках Той да влезе. Чух някакви крясъци относно чии жени са най-хубави и красотата на ирландското говедо. После с ужас осъзнах, че сме попаднали в уличен скандал, иницииран от Него. В суматохата докопах бялата му риза и с всичките усилия , на които са способни кокалестите ми ръце, се опитах да Го вкарам в таксито. Ноктите ми се забиваха в мекия лен на любимата му риза и усещах как правят малки дупчици. След това пръстите ми се забиха в лакътя му и се стегнаха във възможно най-здравата си хватка. Ръце-клещи, които оставят драскотини и трайни синини. След няколко минути дърпане успях да го вкарам на задната седалка на малката жълта кола и да потеглим. Той се отпусна пиянски и заспа мигновено, опрян на захабената облегалка. Обърнах си е видях приятелите ни зад нас, които продължаваха свадата с някакви англичани на тротоара пред заведението. „Лошо ми е!”

„Неее, недей!”, помислих си. Движехме се в средната лента на един от бързите булеварди в Шан Хай и точно, когато се изкачихме на един виадукт Той повтори тихо: „Лошо ми е!” Реагирах по единствения възможен начин и светкавично отворих прозореца му, на който Той се облегна и кротко започна да повръща. Движехме се с 80. Не исках да се обърна, за да видя как аржентинския стек, бутилката калифорнийско вино и 1 литър спирт, смесени в неравна консистенция, се разлитат във въздуха и се лепят по задното ни стъкло, а най-вероятно и по предните на колите зад нас. Китаецът се обади. Крайно време беше. Започна да ми нарежда нещо нервно и да ми бута в ръцете синьо найлоново пликче, което доколкото разбрах трябваше да дам на него. Свърши работа за няколко минути, след което с плющене се изгуби в натоварения трафик зад нас. Китаецът продължи да ми лае, а аз да му се извинявам на английски. По светофарите си представях как някой бесен шофьор с оповръщана кола или с размазано синьо пликче на предното стъкло ни настига и ни убива по особено мъчителен китайски начин. Или, че на шофьора ни му писва и ни изхвърля от таксито на някое от тези кръстовища по средата на нищото. Аз с белите си лачени обувки и Той с разкъсаната, оповръщана ленена риза вървим по непознатите булеварди и под светещите шапки на небостъргачите на 24-милионния Шан Хай и се опитваме да си хванем отново такси, на което съм абсолютно сигурна, че не мога да обясня къде искам да отидем.


Докато мозъкът ми прожектираше всичките си ужасни филми в главата ми, светлините на града изчезнаха, минахме по тунела под реката и се озовахме пред златистия вход на хотела. Таксито нервно спря пред любопитните погледи на 3-те облечени в красиви униформи момчета, които преди 7 часа ни бяха взели такси с любезни усмивки. Пиколото отвори вратата и Той излетя, залитайки покрай него в цялата си оповръщана прелест. Шофьорът изскочи от колата и ме посрещна от другата й страна, крещейки неистово. На възможно най-лаещия китайски на света. Вратата беше омазана, стъклото също. Крещеше и жестикулираше, след това започваше да нарежда нещо много бавно, размахвайки назидателен пръст срещу мен, а аз продължавах да не го разбирам. Погледнах към хотела и видях Него как влита с оповръщаните си ръкави в лобито, тръшва се със скок на един от златните дивани и моментално заспива под смаяния поглед на рецепционистите. След секунди крясъците на китаеца ме върнаха отново към реалността и бръкнах в джоба си за пари. Започнах да бутам банкноти в ръцете на истерясалия нисък човечец пред мен и да му говоря на български. Така ми дойде. Накрая му дадох още една банкнота и му обърнах гръб. Чух как продължава да крещи, а след секунди високите златни врати на Шангри Ла заглушиха всичко. С ниско наведена брадичка се насочих към асансьорите, хвърлих се на първия, който иззвъня пред мен и Го оставих там, на дивана във фоайето. Не след дълго му отворих врата на стаята и му помогнах да съблече ризата си и да се събуе. Погледах светлините на града и тъмната река под прозореца ни още час. После съм заспала.

ноември 29, 2009

ловърс дот ком

Писано за Жената днес - Жената утре



„Жените обичат с ушите си…”Честито, момчета! Дойде времето, в което без да се налага да сваляте домашния си анцуг може да флиртувате на високо ниво с някоя офисно наконтена секс бомба. И не само да флиртувате…Сега ви е паднало да говорите за „ душата си”, за „съдбата, която ни е срещнала”, за нараненото си сърце, за пречупените мачовски криле, я от някоя лоша жена, я от майка ви…Сега ви е паднало момчета! Жените ум`рат да си говорят! И така, слушайки за вашият живот, за детството ви, за възгледите ви за световния мир и за балканските войни, те често налапват въдицата. Признайте си! ICQ, Skype…, красота! Докато жена ви спи, докато пиете сутрешното си кафе в офиса или в обедната почивка. Хиляди разговори с двузначен привкус, част от които ще прераснат в откровен сексуален флирт или дори в „сърдечен роман”. „Сърдечен роман, my ass!”, както би казал някой напушен екшън герой. Ах, горките нежни душици, които търсят половинката си в нета! Каква е вероятността вашата идеална половинка да е там някъде, загледан в екрана и какъв е шансът да мучи около някой огън в джунглата в блажено неведение за чудесата на мрежата? Глупав въпрос! Въпрос, който никой не си задава. Ключът е в търсенето. Повече ме интересува кой какво търси и най-важното - как си го търси?

„Имам една от Пазарджик, още малко и ще я прасна. Ще удари от тотото! Хем разходка до София, хем качествен секс…” Това разправяше един познат, а ние се смеехме на горкото същество, което може би разголва бедната си провинциална душичка он-лайн. Какво търси той е ясно. Какво търси тя, обаче? Имам една позната, която от много време разчита на този вид комуникация, за да „го срещне”. Все от чужбина - падат ли й се, тя ли си ги търси…? Ходи до Рим, върна се леко разочарована, но и обогатена от „готиното преживяване”. Сега последно имало някакъв в Испания. Били си „плюли в устите”, скоро щяла да му отиде на гости… Краткотрайни романи с цел пътуване и секс. С две думи – удари го на секс туризъм. Този от Рим работел в „строителството”, ама бил много интелигентно момче. За този от Испания не разбрах. В крайна сметка девойката слага детето да спи и сяда пред компютъра. Там някъде, в Люлин 3. И търси. Хубавото на тази болест е че не се предава само в Люлин 3 и по офисите. В таргет групата на „безопасния двойнствен живот” влизат и най-невероятни за мен хора. Една моя близка приятелка, на майтап си направи профил в сайт за запознанства. Разказваше смайващи историйки за семейства, които пускат ”голи семейни снимки” в търсене на трети. За прекаляващи с Виагра възрастни мъже, които си търсят „агнешко”. Красота! Уж хаху-хихи, уж повод да се посмеем на масата вечер, а пред смаяния ми поглед тя за няколко месеца „излезе да проучи” един полицай с малка пишка и малко дете, един неуспял актьор и един преуспял, много женен, мастит адвокат. Никъде нищо не се получи. Естествено! Едно е да пишеш, друго да говориш за „ чувства” и да дойдеш с мръсни обувки. Да кажеш, че тая връзка „скъпичко ти излиза” и ще трябва да намалите телефонните разговори „щото тоя месец си купувал нов акумулатор”. Смеехме се на нейните истории, а аз си мислех – „Защо? Защо й е на една стабилна, осигурена жена, с нормална връзка и прекрасна външност да пробва полицайчето с малката пишка и падналия акумулатор.” Емоции. Жените са консуматори на емоции. И ако това е начинът - са готови на всичко. След няколко месеца й омръзна да си играе и престана. Но от нея знам – в света на виртуалните познанства можеш да очакваш всичко и няма да сбъркаш, ако си подготвен за широка палитра хора. От душевни цървули до преуспели в живота бизнес мъже със секретарка и шофьор. Къде другаде може някоя ученичка от Пазарджик да си говори за живота с млад, готин, доста успял в живота младеж, който в свободното си време кара водни ски, а уикендите прескача до Лондон на шопинг?

И отново въпросът – Какво търсим? Секс? Роман? Пътуване? Храна за душата? Запознанство с цел брак? Забавление? В тази игра грешен отговор няма. Кутията на Пандора е отворена отдавна и fast food – общуването е навсякъде.

[01:19] SHE says : Искам да си безсънен някоя нощ!

[01:20] HE says:Това е най-сексуалното нещо, което някой ми е казвал!

И историята започва. Треперенето пред екрана. Пеперудите в стомаха. Затаяваш дъх докато другия „пише”. Репликите, които говорят директно на сърцето ти, са съпроводени с „о-ооо!”. Усмивките влизат в душата ти чрез онова разкривено анимационно изродче. HЕ says:.., SHE says:… Връзката ви започва и свършва там, на клавиатурата, под светлината на скриинсейвъра, под съпровода на твоята музика в компютъра, сред звуците от неговия офис.

[16:25] HE says: Тук е слънчево, а при теб?

[16:26] SHE says: При мен е мъгла! Гъста мъгла!

Дори разговорите за времето миришат на секс. Седмица, може би месец емоция. Заспиване с усмивка. Влюбване като в шести клас. Хлапашка история. Разкази с очакван край.

[12:05] HE says: Да се видим! Вече не издържам!

После всичко свършва. След секса, след виждането, понякога дори преди него. И той не е на линия. Вече! Никога! Но ти винаги си! И в кюто, и в скайп. В очакване. В търсене. на поредния сексуален пират, който ще те вземе на абордаж. Емоционалният вампир, който ще остави душата ти като разрушен град…Каква поезия! Ранени и убити няма да има, защото онова не е било на живо – прелъстяването. „ В интернет не се брои!” И от виртуалните изневери не боли. Или боли, но не чак толкова. Така поне си мислим…

Седиш и зяпаш в екрана. Чакаш имената ти от он-лайн контактите да се раздвижат и да се появи той. Онзи, на когото разказа майчиното си мляко. Помниш ли? Твоята „душевна половинка”. Помниш ли? Нищо! Стой и чакай! On-line!

[13:05] 224хххххх: там ли си?
[13:05] 465хххххх: пиша
[13:06] 224хххххх: за?
[13:06] 465хххххх: любовта и интернет

[13:08] 224хххххх: J))))))) нали съм ти казвал – каквото и да ти говорят, все за ебане става въпрос!

[13:06] 465хххххх: хахахаха

[13:06] 465хххххх : това се опитвам да напиша, но в две странициJ))))

Всички хора и случки в тази статия са плод на болното въображение на авторката и не целят да ви откажат от вашите интернет навици!


октомври 13, 2009

Новите ми постоянни зъби

Преди много години отново беше есен. Бяхме прекарали поредните няколко дни в „учене” - злоупотреба с различни вредни вещества, докато по земята се въргалят томчета литература. Хиляди недочетени страници, облечени в скучни корици. Поезия, проза, критика…все нормални за тогава неща. Есенна сесия. Поредната. Поредното късно такси. Не бяхме излизали поне едно денонощие. Не очаквах този вятър, който ме блъсна преди да отворя вратата на жълтата кола пред входа. Дърветата на малката уличка в Лозенец се огъваха заплашително към прозорците на хората. Въздухът свистеше по дървените дограми и вдигаше найлонови пликчета към небето. За 10 метра очите ми се напълниха с пясък и градски прах. Небето беше надвиснало сиво и лилаво. Крещеше и виеше като вълк. Тогава разбрах.

Разбрах, че нещо ще се случи. Че нещо ще бъде. И беше. Няколко месеца по-късно животът ми тръгна в нова посока. Влезе в съвсем нов коловоз. Запали двигателя на тежкия си локомотив и с бавно, но стабилно бумтене напусна гарата. Тогава не знаех къде отивам. Защо съм се качила и кой ми е купил билета. Пътувах уж за малко - за да позяпам през прозореца на вагона, да изпуша една цигара и да сляза на следващата спирка. Такива планове имах. Със себе си носех само едно одрано сърце и половин равнодушна съдба. В главата си имах здравословен, детски цинизъм и много рани с прясна коричка. После влакът се отдалечи, заредиха се размазани непознати гледки, слънчеви следобеди, протяжни сутрини и една нова, любима усмивка до възглавницата ми всяка сутрин. Без да усетя всичко се беше променило. Цинизмът ми загуби млечните си зъби. Падаха един по един. Някои връзвах с конец за вратата, други с облекчение хвърлях на покрива, за да ги вземе феята на зъбчетата. През онази нощ онзи вятър беше предрекъл точно това временно обеззъбяване. Голямата промяна в мен.

И така докато днес не задуха пак. Същият вятър. Докато не започнаха да растат постоянните зъби на вечното ми неспокойство. Постепенно устата ми се напълни с нови бисери. Един по един, бели и здраво стъпили на корените си. Резци, дъвкателни и кучешки. Стабилни и непоклатими. Оръжията на цинизма ми. Завърнаха се. По-опасни и по-остри от преди. Тези, които не вярват в приказки, в принцеси и далечни царства. Не пият мляко на закуска и не обичат сладко. Върнаха се, за да разказват за загубената предутробна мъдрост, за демоните в главата ми, за несъвършенствата на душата ми. Върнаха се да хапят. Новите ми постоянни зъби.

октомври 07, 2009

Спасете красотата!

Китайското посолство в София. Седнала съм на края на стола на масата за попълване на формуляри, след като един приятен чиновник с овехтяла ризка ме е помолил да „зацакам 15 минути”. Разбрах го. Усмихнах се и седнах, за да огледам любопитно чакалнята. На опашката е пълно с китайци. Предимно жени с деца, които оживено си лаят помежду си и размахват разни български удостоверения. До мен е застанало малко, сополиво детенце с дръпнати очи, което ме наблюдава любопитно. Усмихвам се глупаво. Говоря му на бебешки, а то седи и ме гледа без да реагира и точно, когато започвам да се чувствам малко неловко, идва майка му и го дръпва грубо настрани.

- Извинете, може ли да ни помогнете? – Срещу мен е седнало младо момиче на видима възраст 18-19 години. Красиво, русоляво създание с лъскава фиба, което гледа жената до мен с поглед на кокер шпаньол. - Не мога да разбера какво да напиша тук….

- Амииии, напишете си телефонния номер…

- Ама мобилния или домашния…?

- Ами….който искате….

Ситуацията е следната: Младата красива госпожица се опитва да попълни искането си за виза и гледа разграфения лист пред себе си с неподправено недоумение. Ако не знаеш за какво става дума, ще си помислиш, че формулярът е на китайски и от нея се изисква да го попълни минимум на японски. Наднича в листа на жената до нея, все едно може да препише, и моли за помощ с отчаян поглед. Възпитавана съм да не зяпам хората, но не мога да се сдържа.

- А тук какво трябва да напиша?, продължава диалогът

- Тук трябва да оградите с кръгче защо отивате в Китай.

- Ахаааа, ама аз отивам на кастинг….

Най-вероятно очаква в 10-те изброени общи положения, като например: „бизнес, туризъм и образование”, да има и „кастинг”. Блокаж! Жената вижда, че нещата до нея се закучват и предлага:

- Оградете „туризъм”, за да не ви задават много въпроси…

- Аха….

Нататък въпросите продължиха: - А тук какво да напиша, а тук….

За да не останете с грешно впечатление, ще уточня, че във формуляра, с изключение на 2-3 подвеждащи въпроса, от рода: „Какво е китайското ви име?” , „Напишете, другите имена с които ви наричат” и „Каква е предишната ви националност?”, няма нищо странно. Братята китайци искат да знаят името ви, телефонния ви номер, с каква цел смятате да ги посетите и кой ви е поканил. Всичко на всичко - толкова. Докато седях там – 10 минути, кандидат манекенката беше написала само името си, което, заклевам се, провери от задграничния си паспорт 2 пъти.

Точно се отегчих да гледам тази безпомощност и едва дочутият приглушен диалог между девойката и майка й ме хвърли в абсолютен ужас:

- Имейл на организацията, която ви кани….Мамо, дай ми поканата...-Бавно изписва буквите със старанието на първокласничка от първия чин.- Хм, ами няма да се побере в кутийката…

- Ами, маме, съкрати го…

Облещвам се неподправено срещу тях.

- Ами добре, ще ми стигне до точката, ком ще се сетят….

Главата ми забучава от напушилия ме смях, доброто момиче в мен едвам се сдържа да ги посъветва да не съкращават имейла, но после се отказвам.

- Извинете, консулът, ще ви даде визата в 12 на вратата на посолството… - гласът на охраната.

Изправям се и напускам чакалнята. Удивена. Със сто въпроса в главата си. В какви училища ходят тези момичета?! Какви дипломи взимат?! Как се оправят?! Какво учат?! А майките им…?

Дали красотата ще спаси света или в крайна сметка светът ще трябва да спасява красотата? Дали й трябва на красотата да може да попълва формуляри и дали въобще има някакво значение...? А после си одрах колата.

септември 12, 2009

Слава богу!

Не се е променило. Нищо. В този малък, дяволски град. Мирише на същите неща. А98, кофи за разделно събиране, бурени и трева. Софийска, не зелена. И небето, и трамваите и Графа. Бабите, които продават зеленища и съмнителни гъби върху изгнили кашони. Малки китки градински, есенни цветя. Може би билетите за градския транспорт са вдигнали цените си. Може би метрото вече ходи до другия край на града. Може би се е сменило правителството, кмета, управата и манталитета. Може би…

Връщам се, когато дърветата пред балкона са все още зелени. Правят ремонти – съседите и общината. Копаят с багери и хвърлят настрани паветата. Мирише на свършващо лято, на започваща есен и на обещания за зима. Връщам се, когато пухените възглавници по дивана ми са все още са бухнали. Когато в шкафовете ми все още няма никакви отворени пакетчета и от хладилника надушвам само празнота. Две бутилки сосове и 3 бутилки рицина. Всичко на всичко. Толкова. Ще трябва да обживяваме къщата, улиците и целия град отново. Докато отново се заобичаме. Докато падне и последната следа от тен по лицето ми. Докато успея да се видя с всички, които обичам. И докато успея да избегна останалите.

Така е есента. Там, където тракат раздрънкани релси, свирят спирачки и мирише на дюнери. Връщам се, когато трябва да превъзпитам сърцето си. Отново. За да живее със стария си градски ритъм. С парка и печените царевици. С въртележките на малката и любимите ни заведения. Бърз преглед на есенния гардероб. Забравени жилетки, черни, кожени кецове, причудливи обувки на токове. Шалове, шапки…даже ръкавици. Какво се прави есента? Забравила съм. Дългото бездушно лято е променило малко обветреното ми лице. Поиздухало е прахта в сърцето ми. И свършва. Слава богу!

септември 09, 2009

Без гръбнак

„Скампи, шримпс и раци – сурови можем да ви ги сервираме. Само с лимон. Преди малко ги извадиха.”- нарежда с напевния си английски сервитьорът. Навсякъде пеят менютата като мантри, дълго повтаряни и наизустени сякаш пред огледалото. Изпъват се с белите си дълги престилки и черните си очи и рецитират, сгънали елегантно едната си ръка с бележник и химикалка. Поръчвам си спагети. И да искам не мога да опитам от суровото изкушение. Колкото и да ми се яде. Колкото и „апетитно” да изглеждат малките слизести същества с ококорени очички. Като лъскави, облещени глави на карфици. Налягяли комфортно в белите чинии. Подредени. Малки рачета и скариди. Големи раци с издути розово-сиви щипки. С малки си антенки. С кореми, пълни с някакви чревца и топчета. Безпомощно отпуснати в черупките си. Или охлюви, хвърлени живи във врящата вода. Малките хирургически прибори и причудливите клещи, които сервитьорът слага пред дясната ти ръка.

Всички се облизват. Процесията от морска прясна храна идва. Масата се пълни с водни същества. Аз си чакам спагетите.

„Опитай, моля те! Само едно! Нищо няма да ти стане!” – „ Знаеш, че не мога. Ще повръщам после. Много добре знаеш…” Дърпам се известно време, а после се оставям да набута в устата ми телцето на някаква голяма скарида. Преглъщам го бързо, без да го дъвча и изпивам чаша бяло вино на екс. „Вкусно е, нали?!?” - „Мдааа!”- измрънквам, сякаш се опитвам да преглътна хранопровода и стомаха си взети заедно. „Искаш ли още?” – „О, нееее!” По-късно след една чиния божествени спагети и няколко чаши вино, усещам как в стомаха ми се образува тежка топка, която мъчително се опитва да се придвижи нагоре. Изправям се до масата и се протягам. Отдалечавам се и започвам мъчителна разходка по пристанището. С бавни крачки и непрекъснато разтягане в кръста. Вдигам брадичката си нагоре и поемам соления въздух на вечерните лодки на големи глътки. Дишам бавно, в такт с крачките по паважа. Не може просто на повърна във водата, на пристанището, между романтично разхождащите се двойки. Между яхтите на хората. Върху главите на стотиците рибки, които си стрелкат между лодките. Две обиколки. После още една малко по-бавна. Топката в стомаха ми спира на едно място. Натежава и прави мисълта за десерт непоносима. Цигара? Абсурд! Коктейл? Абсурд! В корема ми има само едно сурово безгръбначно, което знае, че не му е там мястото и панически се опитва да напусне полесражението. Постепенно гаденето намалява. Не успявам да повърна нито в морето, нито в някоя от грижливо подредените саксии с цветя. Наоколо се чува как водата се блъска лодките, уличното осветление образува жълти ореоли над уличките и прави фигури върху кръглите, изтъркани с годините камъни на малкото площадче. Портофино се разхожда и пие коктейли. Но не и моят стомах. Прекарвам вечерта съсредоточена върху тежестта под диафрагмата си.

Всеки път, когато съм се изкушавала да хапна нещо, което няма гръбнак, прекарвам нощта надвесена над тоалетната. И все пак се радвам, че от време на време стомахът ми работи в пълен синхрон със сърцето ми. Обикновено ми се гади, когато срещам някой, когото обичам. След хубави и изненадващи срещи, ми се е случвало да повръщам в тоалетната на някое заведение. От хубаво. И винаги съм се чудела дали този стомах е мой и не разбира ли какво се случва в горкото ми сърце. Но този път разбра – не обичам безгръбначните, не обичам същества, които живеят в черупки. Не обичам мекотели. И стомахът ми не ги обича.

юли 23, 2009

Мълчание с умерен тен

„Българо – съветската дружба” – това чудо на историята никога нищо не ми е говорило. Беше просто лексикален динозавър, който чувах тук и там и който не носеше никакъв смисъл в главата ми. После съдбата ме записа в руско училище, попаднах на уникален учител и научих езика. Открих красотата му и чувах музиката в руската поезията. До ден днешен мога да рецитирам Пушкин и Ахматова. С удоволствие и напевен глас. Я вас любил: любовь еще, быть может, в душе моей угасла не совсем, но пусть она вас больше не тревожит, я не хочу печалить вас ничем…” Мы не умеем прощаться - все бродим плечо к плечу….и тн. Благодарение на г-жа Михайловна - ниска женица с кок и меден глас. Излязох от училище с перфектен писмен и говорим руски и така докато след години не загубих възможността да кажа дори и как се казвам на този красив език.

Разсъждавам върху тези странности в биографията ми докато пия вино и наблюдавам как българо-съветската дружба продължава да не се получава на петдесетина метра под балкона ми. Паркът долу е разделен на две – българчета и русначета. Едните топят краката си в басейна и карат маратонки с колелца, а другите играят на карти – някаква особено шумна чуждоземна игра. Не си обръщат внимание. Никакво. Няма дори погледи между двете групи. Навсякъде в апартаментите под наем в комплекса се чува руска реч. В ресторантите на обяд също има руснаци. С техните си разговори, с техните си начини на възпитание. „Настя, защо правиш това?!?!” Винаги е с въпрос. Шумни са, странни, но като цяло са ми ок. Проблемът е че ги разбирам и не мога да ги изключа от главата си като обикновен чуждоезичен шум. А мен това ме натоварва. Хората ме натоварват с думите си, с проблемите. С говоренето по телефона, от което разбирам какво работят, как се казват родителите им или колко струва колата им. Не желая да знам колко си липсват с гаджето или защо няма да се върнат в същата квартира.

Хората ме натоварват. Мога да го казвам отново и отново. Близостта им на по-малко от 4-5 метра до мен ми бърка в стомаха. Държи ме нащрек. Дразни ме физически. Близостта на чужди хора винаги ме е държала на режим „Внимание!”. Откакто се помня. Наблюдавам другите зад големите си тъмни очила с любопитството на патолог и това ме изтощава. А морският бряг е за да си самотен - сам или не. Да си помълчиш под чадъра или загледан в синьото късче море отпред.

Дълго еспресо с много мляко и чаша сода. Тежка сянка и специфичната тишина, която причинява маранята следобед. Тялото ти диша дълбоко след топлината на плажа. Измиваш лицето си със студена вода в ресторанта. Поглеждаш се в огледалото, за да установиш още колко лунички са се появили днес и сядаш свеж пред бялата ленена покривка. За тези неща нямаш нужда от българо – съветска дружба, от българо – българска дружба или от каквато и да е друга форма на комуникация. Трябва ти само тишина. Солена, задъхана, уморена. Леко разчорлена, с лунички и малко петънце обелен лак на ръката ти. Трябва ти малко мълчание! Мълчание с умерен тен.

юли 08, 2009

Месеци за дишане

До морето никога не е прекалено шумно. Нито прекалено топло. Нито прекалено студено. Винаги е морско. Дали защото не съм родена тук или просто, защото София е променила сетивата ми фатално. Сънени сутрини. Дразнещият шум на косачката под балкона ми. Крясъците на гларусите – ухажват се винаги на съседния покрив. Истеричните лястовици, които се стрелкат над басейна и пият хлорирана вода. Подранили семейства с кърпи, чанти и камара надуваеми играчки за плажа. Малката всеки момент ще се събуди. Този път съм се събудила преди нея. Чака ме ден, който поразително ще ми прилича на вчерашния. Телевизорът работи без звук все на един и същи канал – не го гледам, а понякога го увеличавам само, за да привлека вниманието й върху нещо различно от правенето на бели по пода. Онзи ден попаднах на сериал, в който едно момче се закле пред любимата си в коня на майка си. До там бях – и със сериалите, и с гледането на телевизия следобед. Бавното ми ароматно кафе с по една открадната цигара. Уморителният път до макар и близкия до под носа ми плаж хвърля тялото ми в тежко усещане за внезапна дехидратация и последни стъпки преди оазис. Вече няколко седмици, а все още не мога свикна. Далече от улиците, от праха, от шума, от приятелите ми.

Чак до есента. Морско време за неморската ми душа. Солен въздух за неморските ми дробове. Големият миг за ненормално големите ми черни очила. Тържество за босите ми, лакирани в ярко червено, крака. Месеци за дишане и здравословна самота.

юни 09, 2009

За чистия въздух си има граници

Дълго ме нямаше. Зеленото в провинцията не е толкова зелено, колкото ни изглежда тук, в София. Някак си е в реда на нещата. Тук като видиш 3 дървета посадени едно до друго и парче окосена трева и „Ау, каква природа”, а там…Там, където бях, „природата” е безкраен декор. Толкова е зелена и ароматна, че притъпява и погледа ти и носа. Забравяш да различаваш кристалния въздух сутрин, птиците вече не ти пречат, колкото и да крещят, зеленото спира да ти вади очите. Спираш да чуваш тишината. Един, два, три дена… и се усещам с ключа от колата в ръцете. „Да напазарувам” – бързо оправдание и вече съм натиснала педала на газта по прашния път към най-близкия град. Казанлък, Стара Загора – китни, чисти, слънчеви и ненормално спокойни. Имам усещането, че хората ме гледат, сякаш по нещо усещат, че не съм от тук. Пешеходни алеи с много колички и деца, странни магазини и непознати за мен паметници. Странна градска тишина и спокойствие. Някаква тиха еуфория като пред празник. Всичко ми се струва истинско, подредено, кукленско. Хората ми се виждат по-усмихнати, колите по-безопасни, градинките – по-зелени. За момент си представям как се местя да живея тук. Фантазията ми за минути си избира един цветен балкон на главната улица и веднага си представям как сутрин излизам с чаша кафе, втренчена в търговската улица. После започвам да си фантазирам как си идвам в София за малко веднъж на няколко месеца, за да видя приятелите си и там…И там, нещата се счупиха.

Осъзнах, че колкото и да са подредени тези китни улички, колкото и цветни алеи да има под балкона ми, нищо няма да се получи. Бедната ми градска душичка е завинаги вързана за прашните тротоари около Попа. Очите ми са свикнали да се насълзяват от спомени на няколко ъгъла в този дяволски град. Носът ми е свикнал да разпознава цъфтежа на дърветата, смесен с мириса на бензин, птичите крясъци покрай воя на линейките и детския плач между клаксоните на нетърпеливи коли. Закърмена съм с точно тази градска тишина – малко ориенталска, още по-малко европейска и много лично моя. Дробовете ми са свикнали да дишат този прах, ръцете ми да дават стотинки на просяците, краката ми да стъпват внимателно по разбитите тротоари. Това е родният ми град, моята столица. Столицата на единствената ми любов, центърът на първите ми целувки, първата бира и първия коз. Центърът на вселената. С всичките му ъгли и пресечки, пренаселени, нервни, чакащи за място. С всичките му магазинчета и с домовете на всичките ми приятели. Със старите табелки на несъществуващите вече заведения. Невидими, но здрави нишки ме дърпат към това място - мръсно, експлоатирано, пренаселено и оплювано.


Опъват ме назад като ластици детските ми спомени по Царя, липите над меката шапка на дядо ми, онова странно място на Малките 5 кюшета, от което все още имам ключ, сутрините по 6-ти Септември и локвите по мостчетата на Евлоги Георгиев. Десети, тринайсти, двайсти ден и вече сънувам паважа пред вкъщи, звуците на градската гора пред балкона ми и фреша от портокали, който правят в магазина до нас. Отпивам от любимото си лате и паля цигара на пейката в парка. После се будя се и се обръщам неспокойно на другата страна. Няколко дена по-късно подминаваме табелката София и в стомаха ми се заражда позната еуфория от завръщането. Дори и за малко. Хубаво ми е. И задръстването не ме дразни, и хората са си екстра – незаинтересовани и отчуждени и на въздуха нищо му няма. Всичко си е както трябва и на място. Моето място. Домът ми.

А за чистия въздух? Дори и за него си има граници.

май 11, 2009

Не се страхувай, Господи! Аз съм с теб!

Тежа точно 49 килограма. Когато си купувам от онези красиви големи гривни, често мога да ги придвижа от китката си чак до средата на бицепса. Пръстите ми са като дълги клечки…Цялата съм кости, малко плът и много дух. Душа, течаща в сините ми вени, които прозират почти навсякъде под прозрачна, тънка кожа. Остри черти, скули, тъжни очи и малки устни. Обвивка плюс сърце, плюс душа, равно на 49 килограма. Една торба цимент. 50 хляба. 40 керемиди.

Нищо и никаква жена. Съвсем безпомощна. Можеш да ме бутнеш с един пръст. Можеш да ме притиснеш до някоя стена и ще остана без дъх. С двата си пръста можеш да стиснеш и двете ми китки и да ми причиниш ужасяваща болка. Можеш да натиснеш адамовата ми ябълка и да ме задушиш с почти нулево усилие. Можеш с леко притискане да смажеш диафрагмата ми и да изкараш целия въздух от мен. Можеш да изриташ глезена ми и да го пречупиш като млада лоза. Нищо и никаква жена. Можеш да ме унижиш и да ме натъжиш за секунди. Можеш какво ли не. Само да поискаш. Само да си го помислиш.

Това, което не знаеш, обаче, е как се огъвам. Как се навеждам към земята и как се изправям. Като младо дръвче, обрулено от изненадващ вятър. Не си ме виждал как поглеждам нагоре и се връщам с бясна скорост, за да те ударя по нахалното лице. Как жулвам непослушните ти ръце, а след това ти подарявам някое листо, за да излекуваш горещите резки по кожата си. Не си ме виждал как мога да ти пазя сянка и да съм възглавница за уморения ти тил. Не знаеш как пазя от бури, дъждове и вихрушки. Не знаеш как се опъвам на лошото време. Забравил си колко топлина има в стволовете ми. Какъв сок тече от раните ми. Сок, който спасява животи и подмладява старците. Елексир, чиито вкус не познаваш.

49 килограма, които могат да те опазят от всички злини на този свят. Само с едно докосване. Забравил си. Недей! Никога! Не забравяй, че мога да те покваря само с едно вдишване. Мога да влея мрак във вените ти само с един удар на сърцето ми. Никога не го забравяй! Жилавите пръчки се огъват и се връщат към теб! Никога не преставай да се оглеждаш на улицата! Не гледай само на дясно по кръстовищата. Може да дойда от ляво. И няма да ти дам предимство. Ослушвай се за една 49-килограмова безпомощна жена, която помни всичко.

И когато търсиш прошка, знай, че ще я получиш. Защото съм с теб! Не се страхувай! От нищо не бива да се страхуваш! Само то мен!

април 28, 2009

Април 2009

Любов моя, все по-рядко плача. Унесена в дните с малката, след колелата на количката или над чашата лате с цигара в парка. На голямото легло следобед, с книга в ръка или просто заровила очи дълбоко в пухкавите възглавници. Все по-рядко. Не гледам тежки филми, не гледам телевизия, нито реклами. Дните ми отминават само с човешко присъствие – на малката, неговото, на приятели. Уютна стъкленица, която си създадох, за да се скрия. Контакти от плът и кръв, приглушените ни разговори в леглото, топлото усещане на чаршафите ни и ангелската усмивка на дъщеря ми. Усмивка, която прощава и побеждава. Искрящо зелената гора отсреща, мирисът й рано сутрин, кафето в чашата ми на дървения стол на терасата. Всичко това пълни денят ми. Но не й сълзите. Случи се нещо с болката ми, с липсите. Среднощните мисли, непрестанните сънища – останаха без зъби. Тялото ми ги омота в копринен пашкул и ги остави на мира. Спамът в главата ми все по-често замлъква. Спомените ми - онези болезнени малки ранички, които чоплиш непрестанно, сякаш се свиха, уморени и отчаяни. Улицата под мокрите кестени, тъмните малки 5 кюшета, следобедите в тишината на вътрешни дворове…организмът ми започна да ги резорбира. Миризми, образи, като от скъсана, обезумяла лента – сякаш съм се преместила на другия край на света. Сякаш съм опаковала себе си в един от онези куфари, които хората използват, за да пренесат цялата си покъщнина през океана и съм заминала. Времето заличава всичко – най-вече болките. Овкусява всички спомени с подправката на забравата. Прави хората по-красиви, по-умни, по-красноречиви. Времето създава икони в главите ни – слага ореоли на тези, които ни липсват, прави ги светци, интелектуалци, рок-звезди. Вменява им благородни намерения и вселенски замисъл, каквито не притежават.

И рано или късно спираш да плачеш. Приемаш, че „така е” и „в това е истината”. Приемаш, че си щастлив и си убеден, че това е истинската дефиниция на щастието – точно твоят живот, тук и сега. Правиш си кафе. Изсипваш го във висока порцеланова чаша така, както го обичаш. Търсиш цигарите си в огромната си чанта, после запалка. Взимаш одеало, за да завиеш краката си в априлския хлад над зелените корони на дърветата и сядаш по турски на удобния стол. Огънче, ссссссс. Мирише на любимия ти тютюн. И го поемеш в гърдите си. Гърдите ти, които и без това ти тежат. Не от цигарите. Не от пролетния въздух. Не е и от умора. Гърдите ти са натежали от неизплаканите напоследък сълзи. От тъгата, която времето не успява да превърне в благородно вино. Тъга, която се е наслоила като бяла мъгла и леко, като перце се стели някъде в гръдния ти кош. Изпълва алвеолите на дробовете ти и сякаш някой сяда на гърдите ти.

Знаеш, че тук времето е безсилно. Че сълзите нямат никакво значение. Че спомените също са безсмислени. Защото истинската памет е някъде много дълбоко в тялото ти. В остаряващите ти клетки, навътре в ядрата им. Наясно си, че зелените очи или усмивките с тръпчинки са вече там някъде, записани завинаги в гените ти. Като клеймо, като белег от ръжен. И пушенето, и пиенето, и мъдростите, и цялото време на този свят няма да успеят да се справят с това. С упоритата ти, нахална, умопомрачително глупава любов.

април 07, 2009

Лексикология

Едва ли има жена на този свят, която някога по някакъв повод да не е чувала за себе си, че е курва. Независимо каква – мръсница, монахиня, майка на 5 деца или срамежлива тийнейджърка, все се е намерил някой естет, който да я целне с това противоречиво понятие. Толкова сме свикнали с тази дума и с клишето, че „всички са курви, с изключение на майка ми”, че отдавна сме спрели да се обиждаме.

Дори бащите се страхуват някъде дълбоко в себе си за честта на малките момиченца на коленете им. Не им е приятно някак, че безценните им принцеси все някога ще сложат поли и ще се юрнат да се напиват по дискотеките и да се целуват с възможно най-неподходящите момчета. Ще бъдат подло лъгани и прикотквани в нечии ергенски легла и ще бъдат забравяни. Прелъстени и изоставени. Ще дават всичко от себе си – най-ценното. Невинните им, нежни дъщерички.

„Курва” е станало нещо като сленг – обръщението „копеле”, което отдавна не цели да определи семейния статус, в който си роден. Аз също отдавна не се обиждам, но всяко „курва” се е забило в паметта ми като невидимо трънче, което чакаш организма ти да изхвърли от нежната ти ръка. Чувала съм го по какви ли не поводи и повечето ги помня. Стоят си класирани някъде в чекмеджето „Злопаметни” и си кротуват. Когато пречиш на някой селянин с по-евтина кола от твоята на светофара, когато обираш плодовете от някоя „неуспешна връзка” или когато слушаш слуховете от устите на разни „доброжелатели” – все това чуваш – десетки пъти. Лудите по улиците и по парковете ги изключваме, тях дори не ги и броя.

Чудя се кога си повече курва – когато изглеждаш добре и си облечена в нещо с дължина над колене или когато си облечена „прилично”, но си си позволила да не осъществиш нечии сексуални блянове? С една, две или три магистърски дипломи, с пари или без, с дълга или къса пола, отгледала 3 деца или бездетна – все си си курва. Ако си разбрала, че Човекът е само един и с години сърцето ти кърви по една загубена любов или ако все още Го търсиш – пак си курва. Ако караш неприлично скъп джип, задължително си курва – мутреса. Ако си взела заем, за да си купиш Клио – пак си курва, но евтина. Ако си в бар с приятелки и се забавлявате – курви – златотърсачки. Ако имаш приятели от „противоположния пол” и прекарваш с тях свободното си време – пак си курва – не знам каква. Ако отглеждаш сама децата си и си позволиш да срещнеш някого на старини – дърта курва. Ако ходиш на фризьор, маникюр и козметик един път седмично – курва - безделник. Ако се изрусиш – курва – перхидролка.

Видовете курви са стотици. И така докато не станеш майка на сина си, който гордо ще защитава честа ти в някой училищен бой и с разкървавен нос ще се хвърля напред: „ Ти на майка ли ще ме псуваш, бе?!?!” Детето ти, което си износила в утробата си, което си люляла в ръцете си и над чиято русолява главичка си се кокорила десетки нощи, ще избухва като парен локомотив всеки път, щом някой си позволи да очерни иконата Мама.

А тези, които нямат синове? Тях кой ще ги защити? От селяните по кръстовищата, от работниците на съседния строеж, от свиркащите като тираджии простаци по улиците, от злобните слухове и от комплексираните мъже…Кой ще защити малките момиченца, които се крият във всяка една пораснала жена? Кльощавите, вързани на две опашки, ангелчета, които все още скачат на ластик в мислите си и се женят насън за Единствения, облечени в принцески рокли. Малките момиченца, които отдавна нямат татковци със силни ръце и исполинска осанка, които да нахлуят на детската площадка и да раздадат правосъдие. Тях кой ще ги пази?!

март 25, 2009

Благовещение

Днес към обяд с едно телефонно обаждане светът стана по-красив. Светна слънцето и пролетта ми се показа в цялата си прелест, отгръщайки тежките завеси вкъщи. Започна с мелодията на телефона ми - „ You are the sun, you are the only one…” и завърши със сълзи. От радост. Сълзи, които не идват от слъзните ти канали, а потичат директно от сърцето ти. Радостното ти, ликуващо сърце. Започна с „Как си…” и след малко аз крещях, смеех се и плачех едновременно.

Всичко на този свят има цена, има й край. Всички, абсолютно всички усилия и борби водят до просветление. Успешни или не, разбрани или не , оценени или не. Борбите ни са може би дребни и незначителни на фона на вселенския замисъл, но винаги водят до светлина. Борбите ни не винаги се увенчават с победи, но винаги имат смисъл. Смисъл, който, убедена съм, акомпанира на душите ни завинаги. И тук и нататък. Искрено вярвам в това. Борбите ни са пътища. Дълги, оф-роуд състезания или 5-лентови магистрали. Борбите ни с природата, със сърцата ни, борбите със съдбата. Борбите ни са без правила, свободен стил. Безкрайно търкаляне по мръсния тепих. С нос, забит надолу във вмирисаната кожа. С горчива пудра в устата и очите. С изкривено от болка лице, с извити ръце. Това е вярата ни. Погледът нагоре, по-силният противник, този, чийто ръце се опитват да те тръшнат по гръб от 5 минути и все не успяват.

Жилави сме. Жените сме като върбови клони. Ошмулени от ръцете на непослушни деца. Тънки вибриращи пръчки по гърбовете на дървени кончета. Дий-дий! Толкова сме силни жените. Като корабни въжета, като исполини в морските води. Като великаните, които държат земята в ръцете си, стъпили някъде в космичния безкрай. Толкова сме големи. Като живота сме големи и горчиви. Като ампула аналгин по небцето и като пелин. Омайваме и убиваме. Със сладост и невъзможност. Толкова сме непреодолими. Като великата китайска стена и далечния, непроходим Сибир. Толкова сме истински и непознати. Феномени сме. Ние.


февруари 13, 2009

Всичко е наред

Лате със зелен чай. Преди това беше с яйчен крем. Почти не усещам разлика. Все си е лате с мек вкус и почти незабележим странен аромат. Обичам лате. Още от момента, в който в Дрезден преди ужасно много години ми поднесоха една чаша за супа и можах да изпуша 3 цигари с него. Сега латето го пия в хартиена чаша и на крак. Без ръкавици. Докато крача разсеяно по алеите в парка. Докато гледам как дългата ми ,черна жилетка се мотае в коленете ми при всяка крачка. Докато оправям набързо свития от един шал тюрбан, с който крия неоправената си коса. Очилата ми, замръзналите ми пръсти и слънчице. Толкова обичам, когато зимата се пропуква. Като малка цепнатина в бент, от която струи светлина. И знаеш, че връщане назад няма. Че е февруари и вече нищо не може да те изплаши. Нито острият като бръснач вятър, нито ледът по балкона. Вече мразиш ботушите си и ги зарязваш да висят нежелани в гардероба. Обличаш се все по-леко. Нищо, че е студено.Знаеш, че на зимата й е спукана работата.

- Проститутки!!! По цял ден ходят по улиците!!! Проститутки!!!

Сепвам се от пронизителния женски глас до мен. Жена на средна възраст с телосложение, което не можеш да видиш от дебелата черно-сива канадка. Има малко лице, дебела шапка с косъм и червен, рекламен шал. Седнала е на една от пейките и ме гледа сърдито. „Проститутки!!! Проститутки!!!”, изкрещява отново. Поглеждам я с любопитство в очите, очаквайки, че ще сведе поглед, но не - „Проститутки!! Проститутки!!”, процепи въздуха отново. Подминавам я със спокойна крачка и инстинктивно стискам кожената дръжка на количката. Неволно се поглеждам – черна жилетка до коленете, прибрана коса, черни трейнери…Нищо, което да говори за принадлежност към най-старата професия. Отдалечавам се и я чувам отново. „Проститутки!!!Проститукиииии!!! Крещи на разни други жени, които минават покрай нея, на майки с деца, на тийнейджъри... Седи си необезпокоявана на пейката и със сериозно изражение си казва мнението за света и женското съсловие. На висок глас.

Седнах на една пейка надолу по алеята и я наблюдавах. Как е седнала на припек и предизвиква дискретен смут сред женското парково съсловие. Избираше си моменти, в които няма мъже наоколо и крещеше на минаващите покрай нея жени. Някои се стряскаха и забързваха ход. Други се правеха, че не съществува, че е въздух. Трети забиваха поглед в краката си притеснено, сякаш наистина са ги хванали по жартиери и на токове на някой софийски ъгъл. Децата я подминаваха с весел смях. Някои я поглеждаха с погнуса, сякаш им разваля картинката..Но всички, абсолютно всички смутено се оглеждаха – така както направих аз. Поседях на пейката докато не ми измръзнаха краката и реших, че в този ветрилник човешките реакции не са ми чак толкова интересни. Станах и с бавна крачка се насочих към нея. Минах много бавно, за да чуя дрезгавия й глас отново, но не. Този път не каза нищо. Изчака ме да подмина и нарече проститутки двете забързани жени зад мен. Изглежда беше решила, че веднъж на ден ми е достатъчно. Да си знам… Усмихнах се на себе си и продължих нататък.

Лудите излязоха от леговищата си. Събудиха се от зимния си сън в старите си, изоставени апартаменти. Без ток и прозорци. Излязоха да се събличат на обществени места, да ровят в кофите, да крещят и да раздават правосъдие. Лудите плъзнаха по парковете. Значи всичко е наред. Права бях – идва пролетта.

януари 26, 2009

Шампиони по трагедии с хубави обувки

- На първата маса до диджея! Чакам те!, звучи Петър в телефона ми докато карам по Дондуков. Паркирам пред едно казино и бавно, като по лед на нечовешки високите си обувки се отправям към Грамофон.

Не бях влизала в тази класика на софийския нощен живот най-вероятно от студентските ми години. Има промени, нови стени, ново разпределение, но публиката си е все същата. Ето ги и моите хора. Седнали са тримата мускетари на малка, кръгла масичка и пият. Какво друго да правят?! Прегръщаме се дълго, В. ме кара да вдигна крака си, за да види новите ми обувки. В. и неговия симпатичен фетиш. Гледа жените в обувките и по това ги преценява. Всеки чифт си го представя на раменете си.

- Помниш ли Х? Беше дошла с едни страшни обувки и като я заведох в офиса й казах да не ги събува. Чукам я, а с периферното зрение все обувките й гледам!

- Нали знаеш, че аз пък първо ръцете гледам…., отговарям аз усмихнато – твоят фетиш е по-симпатичен!

Смеем се и си казваме „Наздраве!”, докато той се опитва да се отдалечи възможно най-далече от някаква досадна жена от съседната маса, която според него мирише, пък и е безперспективна. В съседство има 3 девойки, на които им се играе и 2 от които са с еднакви ботуши. По законите на „най-близката маса с очевидни ергени” бяха решили да нападнат точно моите приятели. Наблюдавам как едната упорито дърпа Петър и го прегръща да танцуват.

- Кога ще танцуваме?, се извива тя като змия

- Чакай да изпия една бутилка водка!, отговаря нагло той

Нещата стават още по-весели. „Миришещата” усеща, че нещата с В няма да й се получат и залага на Д. Започват едни директни целувки в устата, едно „фърляне”…, а Д. през цялото време си търси чашата, не си я познава и пие наред от нашите. Отскубва се за секунда от плътния танц и изкрещява в ухото ми:

- Абе, тая да не вземе да ме изяде, бах мама му!

Докато се смея, обръща някаква чаша на екс и пак се навежда във врата ми:

- Еми, ще рискувам! Ебал съм му майката!

Задавям се от смях и ръчкам В. Казваме си „Наздраве!” с погледи и продължаваме да наблюдаваме сеира.

- Тия са въздух под налягане! Сега, ако й кажа на тая „Айде!”, ще подскочи като ощипана! Нищо не става от тия, мани ги, загуба на време!

- Целувачки!, съгласявам се, развеселена и отпивам от чашата си.

- Тия търсят любовта!

Нататък ставаме цинични. Успявам да срещна очите на Петър зад гърба на неговата девойка и се усмихвам красноречиво. Отдавна се разбираме само с поглед. Питали го коя съм – притеснили се нещо. „Близка приятелка, от много години!”, отговорил Петър.

Отправям се внимателно до тоалетната. Язък за ремонта. Същата гнус. Стъпвам внимателно върху мокрите салфетки по пода и чакам. След секунди с гръм и трясък пред тоалетните нахлуват две девойки. Едната тежи два пъти колкото мен и ми е до раменете, но е облякла бежов, дантелен потник, който няма никакъв шанс да скрие грубия, черен сутиен, държащ огромните й цици. Впити джинси и неподдържани, очукани ботуши до коленете. Дълга, безформена, къдрава коса, която никога не е виждала сешоар и балсам. Пуска чешмата до дупка, навежда се над малката мивка и започва да се плиска под мишниците като гъска. Изправя се и нейната дружка прави същото. Залепила съм се за стената, защото хвърчи вода. Стича се в деколтето й и по потните й месести ръце. Говорят си за латино-танци. Всеки момент ще повърна. Вратата на едната тоалетна се отваря и аз бързам да вляза, където естествено няма тоалетна хартия. Отказвам се да пишкам, оправям плисираната си рокля и излизам. Мия гнусливо ръцете си и влизам отново в тълпата. Внимавам да не ме изгори някой, докато докосвам внимателно раменете на хората, с които искам да се размина. Чувствам се като в стъкленица. Нашата маса все още е под обсада - сега Петър, разсеяно танцува с вплетени ръце с настоятелната си обожателка.

- Тук има страшни животни!, повдигам се на пръсти до ухото му

- Страаашни! Ама има урожай!, смее се иронично той и зарязва „плячката”

- Аз ще ви напускам!, допивам чашата си

- Тъпо ли ти е? Ти пък да не би заради тия селянки…Мани ги!

- Неее! - смея се, аз – Малката ще ме събуди след 4 часа. Трябва да поспя! Вие умната тук!

Целуваме се, обличам се бавно и излизам заедно с облак цигарен дим, който дълго се разнася от косата ми по Дондуков. Според колата ми навън е 0 градуса и е 2:30. Тин,тин,тин – колана! Щраквам го разсеяно на светофара и блея напред. Не ми се прибира. Натискам газта и изкачвам Раковска. Половин час безцелно шофиране по софийските булеварди. Минавам покрай тъмните прозорци на разни приятели и се опитвам да си ги представя в леглата им. В главата ми изникват стотици спомени, свързани с тези улички и ми става тъжно. Набирам разни хора - всичките спят.

Кога станахме толкова цинични? Кога започнахме да се подиграваме на пийналите девойки по заведенията? Кога спряхме да вярваме в откровения флирт, в детските закачки, във веселото прекарване на 4 големи водки и малко целувки? Кога започнахме да гледаме обувките преди очите, ръцете преди излъчването? Кога се превърнахме в крале на иронията? Кога станахме владетели на отегчението? Дали не сме заслужили цялата тази самота? С живота, взет под наем, с вещите ни – все по-скъпи и все по-малко ценни, с любовите ни – все по трайни и все по-прежалими.

С приятелите си – стари и ужасно любими. Моите приятели – тези, с които израснах, тези, с които сме еднакво ранени и осакатени. Същите, като мен - шампиони по трагедии с хубави обувки.

януари 09, 2009

В изгрева

Гледам натрупания сняг на терасата, гората отсреща, кристалния въздух зад прозорците…Било -15. Улиците наоколо тънат в сибирска тишина. Искам ми се да се облека светкавично – пуловер, дебели чорапи, ботуши, шал, шапка, ръкавици, и да излетя от вкъщи. Да пипна снега, да направя топка и да я забия в гърдите на някой. Да чуя смеха си, който се изтръгва от задъханите ми гърди. Да падам и да ставам в преспите. Да ми измръзнат ръцете, носа, бузите. Онази парещо приятна болка, щипането, което всички мазохистично харесваме. Да заключиш и просто да излезеш, да походиш в снега. Да потичаш в дълбокото и да паднеш театрално. Да направиш ангелче някъде в мекото и да гледаш да е на чисто. Да не е минавал никой. Да ти потече носа. Да усетиш снега във врата си, да намокри лицето ти, шапката ти.

Какво говоря?! Аз дори вече нямам такава шапка – за сняг. Имам мека, черна шапка с тока и малка периферия и един светъл, идиотски, кадифен каскет…И ръкавици, ръкавици дори нямам за бой с топки. Белите мохерни или може би онези черните кожени до лактите? С кои точно да правя топки в снега? С кои ботуши да нагазя в преспите? С онези с 20-сантиметровия ток ли? Или може би с ботите с лъскавите кръгли муцунки, с които трудно ходя дори вкъщи и които струват колкото 8-9 пенсии на баба ми? Дори истински пуловер нямам. Дебел, плетен. Не помня откога не съм имала такава дреха. Карам ски с тънък полар, специално бельо, екип от не знам си каква нова, лека материя, която издържа на не знам си какъв стълб вода и на не знам си какъв вятър…Черно, сдържано бяло и тук таме по някоя червена лента. Специална лента, крем и балсам за устни, очила за слънце, маска за мъгла в джоба…Гледам карти с по 400 километра писти, хотели с външен затоплен басейн на хълма на някой тиролски курорт…Къде отидоха Витоша и дебелият ми суичер с рязаните ластици? Онзи с мишките - скиори – дрехата, на която съм се радвала като дете. Вълнението в симеоновския лифт, ставането в 6 и качването със ските в току що пробудилата се деветка. Пръв на пистите, обяда на Алеко, срещите, поничките на Хладилника…Къде отиде всичко?

Как да изляза? С всичките уговорки и ангажименти, с цялата глупост, която си причинявам…Със страха за хремата на малката, с паркираната ми в онзи далечен, подземен паркинг кола…Кога всичко стана толкова сложно? Кога извървях този дълъг път към себе си и далече от себе си? Коя съм всъщност? Тази, която се хвърляше заднешком в преспите или тази, която си пази маникюра, докато отваря колата си? Кога станах по-уверена и по-склонна да забравям? Кога станах безразлична към старите си тръпки? Кога превърнах езика си в остър като бръснач сатър?

Неусетно. С всяка малка простичка стъпка извървях пътя към сложните неща. Сега с лекота играя игри, които преди са ми се стрували страшни. Безпроблемно си играя на възрастен човек. Купих си еднопосочен билет към голямото живеене. Пътуване, приятели, вечери, ангажименти, момичетата, той, семействата ни, детето, работата ми, къщите, апартамента, дизайна, фризьора, маникюра, педикюра…Някъде там изчезна онова момиче, което плачеше на Чарли Чаплин така, както сега плаче безутешно пред компютъра. От жал. Онова момиче, което сега бърше очите си с ръце и оставя мокри следи по буквите на клавиатурата. Онова момиче, което мечтаеше за къща с две кучета и за бюро, на което да пише, а не за обувки за 1000 лева.

В какво се превърнахме? В 30-годишни наранени деца. В сексуално презрели тийнейджъри. В хора в пика на зрелостта. В залеза на надеждите за голямата любов. В изгрева на голямата тъга по живота.

януари 06, 2009

Вълкът - цял, агнето - сито, душата - в рая!

Отдавна мислех да го направя - да спра блога. Месеци наред понечвах да го затворя, а после се отказвах. Дали от суета, дали от жал…не знам. „Срещнах” много хора благодарение на тази импровизирана моя територия. Всичките интересни и важни за мен. Ангажименти, интересни разговори и дори удоволствието да отворя мейла си и да видя дали имам коментари – всичко това ми донесе тази моя авантюра. Повлякох други хора, вдъхнових някои, за да започнат да търсят думите в себе си, трети вбесявах всеки път щом напиша нещо. Имаше и един човек, който, сигурна съм, е отварял всеки път тези писма, знаейки че са до него и се е усмихвал тайно. Писах хроники на сърцето си, на детството, на гнева си, на пиянствата и болните си фантазии. Писах, без да го смятам за важно, без да влагам време, усилия и редакции. Думите винаги са се раждали под пръстите ми без да са измислени и подредени предварително. Така е откакто мога да пиша, откакто се помня. От кога ли? С днешния ден ще станат сто години. От толкова отдавна имам отношения с белия лист. Не е брак, а по скоро флирт. Без ангажименти и без обещания. Случвало ми се е и да не пиша с години. Празно време, в което съм била „щастлива”. Да, за да пиша ми трябва мъничко болка. Малко черно в палитрата. Такава съм си. Всяка нощ пред компютъра. Стотиците скрити файлове в папките ми. Думи, които никой и никога няма да прочете. Чекмеджетата на моята глава. Всеки ден ми казват: ”Напиши нещо голямо, моля те!” Предлагат ми дори сюжети… Може би трябва някой ден. Който и да е. Непрекъснато в мислите ми се раждат първите изречения на нещо. Но дали някога…?

Така съм устроена – повече пишеща, отколкото говореща. Това е моят начин да дишам, да живея, да си обяснявам нещата. Проблемите ми да застават пред очите ми чисти, къпани и по хавлия. Голата истина за мен – това е моето писане. Понякога се връщам с часове назад, за да си припомня хрониките на душата ми. Чета, чета, чета…и ми става топло, когато влизам в себе си. Понякога ми се струва глупаво, друг път проницателно, но всеки път срещата е с мен и с никой друг. С чистата, неподправена,съвсем откровена Анна. Винаги съм вярвала, че истинското изкуство се отличава с едно единствено нещо - че не е изкуство! Че не се приема на сериозно! Не вярва във възможностите си, не крещи, не се показва и не води битки. Никога не открива изложби, никога не говори за консистенцията на субстанцията и никога няма нужда от представяне. То съществува от само себе си. Само със себе си. Живее в балон с вода. Като ембрион, който никога няма да се роди, който храни майка си със съществуването си. Изкуството не изисква и не дава, то е завършен егоист – яде от приемателя си и го поддържа в крепко здраве за собствената си изгода. Дарбата е рядък вирус – латентен. Малко са „щастливците”. Изкуството е нещото, което не можеш да имаш, ако го нямаш. То е най-голямата трагедия за бездарните – тези, които го виждат у другите, но не и у себе си. Най-голямата драма на „виждащите” е да осъзнаят, че не са надарени с нищо. Че нямат никаква дарба. Тогава се превръщат в критици, в граматици, във всякакви „–ици”. Превръщат се в такива, които яхват гребена на вълната, гребена на петела или гребена на някой член. Превръщат се в пиещи, но не алкохол. В крадци, но не на праскови. Съжалявам, но не мога да ви помогна. Моята лична драма си ми е достатъчна. Мога само да ви кажа: „Моите съболезнования!”

Какво исках да напиша, а къде отидох! Блогът ми замълча, за да не попадат на него случайни хора. Тези, които от любопитство чукват на „линка отдолу”. Тези, които не искам да четат тази хроника. Надявам се за този един месец голяма част от „читателите” ми да са изгубили връзка с този адрес, да са го забравили, да са го махнали от ридъра си. Искрено се надявам да са останали само тези, които знаят какво четат. През този месец, в който затворих страницата, десетки хора ми се обадиха и ми писаха за достъп. Стана ми хубаво и същевременно се поуплаших – Колко много хора са влизали ежедневно в главата ми, а аз дори не съм си давала сметка за това. Едно момиче наскоро ме попита нямам ли чувството, че ме ограбват. Нямам, защото смятам, че всяко създадено нещо е направено с презумпцията да бъде ограбено. Това е идеята. Мислех да сменя адреса, но ми се стори страшно сложно да прехвърлям всичко…В крайна сметка реших да осъществя нещо, което обсъждахме отдавна с Бибата – махам коментарите. Тогава тя ми каза, че това й вгорчава усещането. Липсата на коментари ще създаде у мен усещането, че не пиша за много хора и ще върне комфорта ми, когато публикувам. Усещането, че пиша интимни писма до няколко души. Така ще улесня и тези, които не харесват нещата ми, защото няма да им се налага да хвърлят лиги и пот в дълги и безсмислени коментари. Ще премахна от полезрението си агресивните комплексари и тихите воайори. Ще зарадвам тези, които наистина ме харесват, защото няма да четат купищата безсмислици, написани от разни анонимни хора под всяка статия. А за тези, които адски много искат да ми кажат нещо – мейлът ми винаги е на ваше разположение!

И вълкът цял и агнето сито и душата в рая. Или поне аз така си мисля.