януари 26, 2009

Шампиони по трагедии с хубави обувки

- На първата маса до диджея! Чакам те!, звучи Петър в телефона ми докато карам по Дондуков. Паркирам пред едно казино и бавно, като по лед на нечовешки високите си обувки се отправям към Грамофон.

Не бях влизала в тази класика на софийския нощен живот най-вероятно от студентските ми години. Има промени, нови стени, ново разпределение, но публиката си е все същата. Ето ги и моите хора. Седнали са тримата мускетари на малка, кръгла масичка и пият. Какво друго да правят?! Прегръщаме се дълго, В. ме кара да вдигна крака си, за да види новите ми обувки. В. и неговия симпатичен фетиш. Гледа жените в обувките и по това ги преценява. Всеки чифт си го представя на раменете си.

- Помниш ли Х? Беше дошла с едни страшни обувки и като я заведох в офиса й казах да не ги събува. Чукам я, а с периферното зрение все обувките й гледам!

- Нали знаеш, че аз пък първо ръцете гледам…., отговарям аз усмихнато – твоят фетиш е по-симпатичен!

Смеем се и си казваме „Наздраве!”, докато той се опитва да се отдалечи възможно най-далече от някаква досадна жена от съседната маса, която според него мирише, пък и е безперспективна. В съседство има 3 девойки, на които им се играе и 2 от които са с еднакви ботуши. По законите на „най-близката маса с очевидни ергени” бяха решили да нападнат точно моите приятели. Наблюдавам как едната упорито дърпа Петър и го прегръща да танцуват.

- Кога ще танцуваме?, се извива тя като змия

- Чакай да изпия една бутилка водка!, отговаря нагло той

Нещата стават още по-весели. „Миришещата” усеща, че нещата с В няма да й се получат и залага на Д. Започват едни директни целувки в устата, едно „фърляне”…, а Д. през цялото време си търси чашата, не си я познава и пие наред от нашите. Отскубва се за секунда от плътния танц и изкрещява в ухото ми:

- Абе, тая да не вземе да ме изяде, бах мама му!

Докато се смея, обръща някаква чаша на екс и пак се навежда във врата ми:

- Еми, ще рискувам! Ебал съм му майката!

Задавям се от смях и ръчкам В. Казваме си „Наздраве!” с погледи и продължаваме да наблюдаваме сеира.

- Тия са въздух под налягане! Сега, ако й кажа на тая „Айде!”, ще подскочи като ощипана! Нищо не става от тия, мани ги, загуба на време!

- Целувачки!, съгласявам се, развеселена и отпивам от чашата си.

- Тия търсят любовта!

Нататък ставаме цинични. Успявам да срещна очите на Петър зад гърба на неговата девойка и се усмихвам красноречиво. Отдавна се разбираме само с поглед. Питали го коя съм – притеснили се нещо. „Близка приятелка, от много години!”, отговорил Петър.

Отправям се внимателно до тоалетната. Язък за ремонта. Същата гнус. Стъпвам внимателно върху мокрите салфетки по пода и чакам. След секунди с гръм и трясък пред тоалетните нахлуват две девойки. Едната тежи два пъти колкото мен и ми е до раменете, но е облякла бежов, дантелен потник, който няма никакъв шанс да скрие грубия, черен сутиен, държащ огромните й цици. Впити джинси и неподдържани, очукани ботуши до коленете. Дълга, безформена, къдрава коса, която никога не е виждала сешоар и балсам. Пуска чешмата до дупка, навежда се над малката мивка и започва да се плиска под мишниците като гъска. Изправя се и нейната дружка прави същото. Залепила съм се за стената, защото хвърчи вода. Стича се в деколтето й и по потните й месести ръце. Говорят си за латино-танци. Всеки момент ще повърна. Вратата на едната тоалетна се отваря и аз бързам да вляза, където естествено няма тоалетна хартия. Отказвам се да пишкам, оправям плисираната си рокля и излизам. Мия гнусливо ръцете си и влизам отново в тълпата. Внимавам да не ме изгори някой, докато докосвам внимателно раменете на хората, с които искам да се размина. Чувствам се като в стъкленица. Нашата маса все още е под обсада - сега Петър, разсеяно танцува с вплетени ръце с настоятелната си обожателка.

- Тук има страшни животни!, повдигам се на пръсти до ухото му

- Страаашни! Ама има урожай!, смее се иронично той и зарязва „плячката”

- Аз ще ви напускам!, допивам чашата си

- Тъпо ли ти е? Ти пък да не би заради тия селянки…Мани ги!

- Неее! - смея се, аз – Малката ще ме събуди след 4 часа. Трябва да поспя! Вие умната тук!

Целуваме се, обличам се бавно и излизам заедно с облак цигарен дим, който дълго се разнася от косата ми по Дондуков. Според колата ми навън е 0 градуса и е 2:30. Тин,тин,тин – колана! Щраквам го разсеяно на светофара и блея напред. Не ми се прибира. Натискам газта и изкачвам Раковска. Половин час безцелно шофиране по софийските булеварди. Минавам покрай тъмните прозорци на разни приятели и се опитвам да си ги представя в леглата им. В главата ми изникват стотици спомени, свързани с тези улички и ми става тъжно. Набирам разни хора - всичките спят.

Кога станахме толкова цинични? Кога започнахме да се подиграваме на пийналите девойки по заведенията? Кога спряхме да вярваме в откровения флирт, в детските закачки, във веселото прекарване на 4 големи водки и малко целувки? Кога започнахме да гледаме обувките преди очите, ръцете преди излъчването? Кога се превърнахме в крале на иронията? Кога станахме владетели на отегчението? Дали не сме заслужили цялата тази самота? С живота, взет под наем, с вещите ни – все по-скъпи и все по-малко ценни, с любовите ни – все по трайни и все по-прежалими.

С приятелите си – стари и ужасно любими. Моите приятели – тези, с които израснах, тези, с които сме еднакво ранени и осакатени. Същите, като мен - шампиони по трагедии с хубави обувки.

януари 09, 2009

В изгрева

Гледам натрупания сняг на терасата, гората отсреща, кристалния въздух зад прозорците…Било -15. Улиците наоколо тънат в сибирска тишина. Искам ми се да се облека светкавично – пуловер, дебели чорапи, ботуши, шал, шапка, ръкавици, и да излетя от вкъщи. Да пипна снега, да направя топка и да я забия в гърдите на някой. Да чуя смеха си, който се изтръгва от задъханите ми гърди. Да падам и да ставам в преспите. Да ми измръзнат ръцете, носа, бузите. Онази парещо приятна болка, щипането, което всички мазохистично харесваме. Да заключиш и просто да излезеш, да походиш в снега. Да потичаш в дълбокото и да паднеш театрално. Да направиш ангелче някъде в мекото и да гледаш да е на чисто. Да не е минавал никой. Да ти потече носа. Да усетиш снега във врата си, да намокри лицето ти, шапката ти.

Какво говоря?! Аз дори вече нямам такава шапка – за сняг. Имам мека, черна шапка с тока и малка периферия и един светъл, идиотски, кадифен каскет…И ръкавици, ръкавици дори нямам за бой с топки. Белите мохерни или може би онези черните кожени до лактите? С кои точно да правя топки в снега? С кои ботуши да нагазя в преспите? С онези с 20-сантиметровия ток ли? Или може би с ботите с лъскавите кръгли муцунки, с които трудно ходя дори вкъщи и които струват колкото 8-9 пенсии на баба ми? Дори истински пуловер нямам. Дебел, плетен. Не помня откога не съм имала такава дреха. Карам ски с тънък полар, специално бельо, екип от не знам си каква нова, лека материя, която издържа на не знам си какъв стълб вода и на не знам си какъв вятър…Черно, сдържано бяло и тук таме по някоя червена лента. Специална лента, крем и балсам за устни, очила за слънце, маска за мъгла в джоба…Гледам карти с по 400 километра писти, хотели с външен затоплен басейн на хълма на някой тиролски курорт…Къде отидоха Витоша и дебелият ми суичер с рязаните ластици? Онзи с мишките - скиори – дрехата, на която съм се радвала като дете. Вълнението в симеоновския лифт, ставането в 6 и качването със ските в току що пробудилата се деветка. Пръв на пистите, обяда на Алеко, срещите, поничките на Хладилника…Къде отиде всичко?

Как да изляза? С всичките уговорки и ангажименти, с цялата глупост, която си причинявам…Със страха за хремата на малката, с паркираната ми в онзи далечен, подземен паркинг кола…Кога всичко стана толкова сложно? Кога извървях този дълъг път към себе си и далече от себе си? Коя съм всъщност? Тази, която се хвърляше заднешком в преспите или тази, която си пази маникюра, докато отваря колата си? Кога станах по-уверена и по-склонна да забравям? Кога станах безразлична към старите си тръпки? Кога превърнах езика си в остър като бръснач сатър?

Неусетно. С всяка малка простичка стъпка извървях пътя към сложните неща. Сега с лекота играя игри, които преди са ми се стрували страшни. Безпроблемно си играя на възрастен човек. Купих си еднопосочен билет към голямото живеене. Пътуване, приятели, вечери, ангажименти, момичетата, той, семействата ни, детето, работата ми, къщите, апартамента, дизайна, фризьора, маникюра, педикюра…Някъде там изчезна онова момиче, което плачеше на Чарли Чаплин така, както сега плаче безутешно пред компютъра. От жал. Онова момиче, което сега бърше очите си с ръце и оставя мокри следи по буквите на клавиатурата. Онова момиче, което мечтаеше за къща с две кучета и за бюро, на което да пише, а не за обувки за 1000 лева.

В какво се превърнахме? В 30-годишни наранени деца. В сексуално презрели тийнейджъри. В хора в пика на зрелостта. В залеза на надеждите за голямата любов. В изгрева на голямата тъга по живота.

януари 06, 2009

Вълкът - цял, агнето - сито, душата - в рая!

Отдавна мислех да го направя - да спра блога. Месеци наред понечвах да го затворя, а после се отказвах. Дали от суета, дали от жал…не знам. „Срещнах” много хора благодарение на тази импровизирана моя територия. Всичките интересни и важни за мен. Ангажименти, интересни разговори и дори удоволствието да отворя мейла си и да видя дали имам коментари – всичко това ми донесе тази моя авантюра. Повлякох други хора, вдъхнових някои, за да започнат да търсят думите в себе си, трети вбесявах всеки път щом напиша нещо. Имаше и един човек, който, сигурна съм, е отварял всеки път тези писма, знаейки че са до него и се е усмихвал тайно. Писах хроники на сърцето си, на детството, на гнева си, на пиянствата и болните си фантазии. Писах, без да го смятам за важно, без да влагам време, усилия и редакции. Думите винаги са се раждали под пръстите ми без да са измислени и подредени предварително. Така е откакто мога да пиша, откакто се помня. От кога ли? С днешния ден ще станат сто години. От толкова отдавна имам отношения с белия лист. Не е брак, а по скоро флирт. Без ангажименти и без обещания. Случвало ми се е и да не пиша с години. Празно време, в което съм била „щастлива”. Да, за да пиша ми трябва мъничко болка. Малко черно в палитрата. Такава съм си. Всяка нощ пред компютъра. Стотиците скрити файлове в папките ми. Думи, които никой и никога няма да прочете. Чекмеджетата на моята глава. Всеки ден ми казват: ”Напиши нещо голямо, моля те!” Предлагат ми дори сюжети… Може би трябва някой ден. Който и да е. Непрекъснато в мислите ми се раждат първите изречения на нещо. Но дали някога…?

Така съм устроена – повече пишеща, отколкото говореща. Това е моят начин да дишам, да живея, да си обяснявам нещата. Проблемите ми да застават пред очите ми чисти, къпани и по хавлия. Голата истина за мен – това е моето писане. Понякога се връщам с часове назад, за да си припомня хрониките на душата ми. Чета, чета, чета…и ми става топло, когато влизам в себе си. Понякога ми се струва глупаво, друг път проницателно, но всеки път срещата е с мен и с никой друг. С чистата, неподправена,съвсем откровена Анна. Винаги съм вярвала, че истинското изкуство се отличава с едно единствено нещо - че не е изкуство! Че не се приема на сериозно! Не вярва във възможностите си, не крещи, не се показва и не води битки. Никога не открива изложби, никога не говори за консистенцията на субстанцията и никога няма нужда от представяне. То съществува от само себе си. Само със себе си. Живее в балон с вода. Като ембрион, който никога няма да се роди, който храни майка си със съществуването си. Изкуството не изисква и не дава, то е завършен егоист – яде от приемателя си и го поддържа в крепко здраве за собствената си изгода. Дарбата е рядък вирус – латентен. Малко са „щастливците”. Изкуството е нещото, което не можеш да имаш, ако го нямаш. То е най-голямата трагедия за бездарните – тези, които го виждат у другите, но не и у себе си. Най-голямата драма на „виждащите” е да осъзнаят, че не са надарени с нищо. Че нямат никаква дарба. Тогава се превръщат в критици, в граматици, във всякакви „–ици”. Превръщат се в такива, които яхват гребена на вълната, гребена на петела или гребена на някой член. Превръщат се в пиещи, но не алкохол. В крадци, но не на праскови. Съжалявам, но не мога да ви помогна. Моята лична драма си ми е достатъчна. Мога само да ви кажа: „Моите съболезнования!”

Какво исках да напиша, а къде отидох! Блогът ми замълча, за да не попадат на него случайни хора. Тези, които от любопитство чукват на „линка отдолу”. Тези, които не искам да четат тази хроника. Надявам се за този един месец голяма част от „читателите” ми да са изгубили връзка с този адрес, да са го забравили, да са го махнали от ридъра си. Искрено се надявам да са останали само тези, които знаят какво четат. През този месец, в който затворих страницата, десетки хора ми се обадиха и ми писаха за достъп. Стана ми хубаво и същевременно се поуплаших – Колко много хора са влизали ежедневно в главата ми, а аз дори не съм си давала сметка за това. Едно момиче наскоро ме попита нямам ли чувството, че ме ограбват. Нямам, защото смятам, че всяко създадено нещо е направено с презумпцията да бъде ограбено. Това е идеята. Мислех да сменя адреса, но ми се стори страшно сложно да прехвърлям всичко…В крайна сметка реших да осъществя нещо, което обсъждахме отдавна с Бибата – махам коментарите. Тогава тя ми каза, че това й вгорчава усещането. Липсата на коментари ще създаде у мен усещането, че не пиша за много хора и ще върне комфорта ми, когато публикувам. Усещането, че пиша интимни писма до няколко души. Така ще улесня и тези, които не харесват нещата ми, защото няма да им се налага да хвърлят лиги и пот в дълги и безсмислени коментари. Ще премахна от полезрението си агресивните комплексари и тихите воайори. Ще зарадвам тези, които наистина ме харесват, защото няма да четат купищата безсмислици, написани от разни анонимни хора под всяка статия. А за тези, които адски много искат да ми кажат нещо – мейлът ми винаги е на ваше разположение!

И вълкът цял и агнето сито и душата в рая. Или поне аз така си мисля.