януари 06, 2009

Вълкът - цял, агнето - сито, душата - в рая!

Отдавна мислех да го направя - да спра блога. Месеци наред понечвах да го затворя, а после се отказвах. Дали от суета, дали от жал…не знам. „Срещнах” много хора благодарение на тази импровизирана моя територия. Всичките интересни и важни за мен. Ангажименти, интересни разговори и дори удоволствието да отворя мейла си и да видя дали имам коментари – всичко това ми донесе тази моя авантюра. Повлякох други хора, вдъхнових някои, за да започнат да търсят думите в себе си, трети вбесявах всеки път щом напиша нещо. Имаше и един човек, който, сигурна съм, е отварял всеки път тези писма, знаейки че са до него и се е усмихвал тайно. Писах хроники на сърцето си, на детството, на гнева си, на пиянствата и болните си фантазии. Писах, без да го смятам за важно, без да влагам време, усилия и редакции. Думите винаги са се раждали под пръстите ми без да са измислени и подредени предварително. Така е откакто мога да пиша, откакто се помня. От кога ли? С днешния ден ще станат сто години. От толкова отдавна имам отношения с белия лист. Не е брак, а по скоро флирт. Без ангажименти и без обещания. Случвало ми се е и да не пиша с години. Празно време, в което съм била „щастлива”. Да, за да пиша ми трябва мъничко болка. Малко черно в палитрата. Такава съм си. Всяка нощ пред компютъра. Стотиците скрити файлове в папките ми. Думи, които никой и никога няма да прочете. Чекмеджетата на моята глава. Всеки ден ми казват: ”Напиши нещо голямо, моля те!” Предлагат ми дори сюжети… Може би трябва някой ден. Който и да е. Непрекъснато в мислите ми се раждат първите изречения на нещо. Но дали някога…?

Така съм устроена – повече пишеща, отколкото говореща. Това е моят начин да дишам, да живея, да си обяснявам нещата. Проблемите ми да застават пред очите ми чисти, къпани и по хавлия. Голата истина за мен – това е моето писане. Понякога се връщам с часове назад, за да си припомня хрониките на душата ми. Чета, чета, чета…и ми става топло, когато влизам в себе си. Понякога ми се струва глупаво, друг път проницателно, но всеки път срещата е с мен и с никой друг. С чистата, неподправена,съвсем откровена Анна. Винаги съм вярвала, че истинското изкуство се отличава с едно единствено нещо - че не е изкуство! Че не се приема на сериозно! Не вярва във възможностите си, не крещи, не се показва и не води битки. Никога не открива изложби, никога не говори за консистенцията на субстанцията и никога няма нужда от представяне. То съществува от само себе си. Само със себе си. Живее в балон с вода. Като ембрион, който никога няма да се роди, който храни майка си със съществуването си. Изкуството не изисква и не дава, то е завършен егоист – яде от приемателя си и го поддържа в крепко здраве за собствената си изгода. Дарбата е рядък вирус – латентен. Малко са „щастливците”. Изкуството е нещото, което не можеш да имаш, ако го нямаш. То е най-голямата трагедия за бездарните – тези, които го виждат у другите, но не и у себе си. Най-голямата драма на „виждащите” е да осъзнаят, че не са надарени с нищо. Че нямат никаква дарба. Тогава се превръщат в критици, в граматици, във всякакви „–ици”. Превръщат се в такива, които яхват гребена на вълната, гребена на петела или гребена на някой член. Превръщат се в пиещи, но не алкохол. В крадци, но не на праскови. Съжалявам, но не мога да ви помогна. Моята лична драма си ми е достатъчна. Мога само да ви кажа: „Моите съболезнования!”

Какво исках да напиша, а къде отидох! Блогът ми замълча, за да не попадат на него случайни хора. Тези, които от любопитство чукват на „линка отдолу”. Тези, които не искам да четат тази хроника. Надявам се за този един месец голяма част от „читателите” ми да са изгубили връзка с този адрес, да са го забравили, да са го махнали от ридъра си. Искрено се надявам да са останали само тези, които знаят какво четат. През този месец, в който затворих страницата, десетки хора ми се обадиха и ми писаха за достъп. Стана ми хубаво и същевременно се поуплаших – Колко много хора са влизали ежедневно в главата ми, а аз дори не съм си давала сметка за това. Едно момиче наскоро ме попита нямам ли чувството, че ме ограбват. Нямам, защото смятам, че всяко създадено нещо е направено с презумпцията да бъде ограбено. Това е идеята. Мислех да сменя адреса, но ми се стори страшно сложно да прехвърлям всичко…В крайна сметка реших да осъществя нещо, което обсъждахме отдавна с Бибата – махам коментарите. Тогава тя ми каза, че това й вгорчава усещането. Липсата на коментари ще създаде у мен усещането, че не пиша за много хора и ще върне комфорта ми, когато публикувам. Усещането, че пиша интимни писма до няколко души. Така ще улесня и тези, които не харесват нещата ми, защото няма да им се налага да хвърлят лиги и пот в дълги и безсмислени коментари. Ще премахна от полезрението си агресивните комплексари и тихите воайори. Ще зарадвам тези, които наистина ме харесват, защото няма да четат купищата безсмислици, написани от разни анонимни хора под всяка статия. А за тези, които адски много искат да ми кажат нещо – мейлът ми винаги е на ваше разположение!

И вълкът цял и агнето сито и душата в рая. Или поне аз така си мисля.