януари 09, 2009

В изгрева

Гледам натрупания сняг на терасата, гората отсреща, кристалния въздух зад прозорците…Било -15. Улиците наоколо тънат в сибирска тишина. Искам ми се да се облека светкавично – пуловер, дебели чорапи, ботуши, шал, шапка, ръкавици, и да излетя от вкъщи. Да пипна снега, да направя топка и да я забия в гърдите на някой. Да чуя смеха си, който се изтръгва от задъханите ми гърди. Да падам и да ставам в преспите. Да ми измръзнат ръцете, носа, бузите. Онази парещо приятна болка, щипането, което всички мазохистично харесваме. Да заключиш и просто да излезеш, да походиш в снега. Да потичаш в дълбокото и да паднеш театрално. Да направиш ангелче някъде в мекото и да гледаш да е на чисто. Да не е минавал никой. Да ти потече носа. Да усетиш снега във врата си, да намокри лицето ти, шапката ти.

Какво говоря?! Аз дори вече нямам такава шапка – за сняг. Имам мека, черна шапка с тока и малка периферия и един светъл, идиотски, кадифен каскет…И ръкавици, ръкавици дори нямам за бой с топки. Белите мохерни или може би онези черните кожени до лактите? С кои точно да правя топки в снега? С кои ботуши да нагазя в преспите? С онези с 20-сантиметровия ток ли? Или може би с ботите с лъскавите кръгли муцунки, с които трудно ходя дори вкъщи и които струват колкото 8-9 пенсии на баба ми? Дори истински пуловер нямам. Дебел, плетен. Не помня откога не съм имала такава дреха. Карам ски с тънък полар, специално бельо, екип от не знам си каква нова, лека материя, която издържа на не знам си какъв стълб вода и на не знам си какъв вятър…Черно, сдържано бяло и тук таме по някоя червена лента. Специална лента, крем и балсам за устни, очила за слънце, маска за мъгла в джоба…Гледам карти с по 400 километра писти, хотели с външен затоплен басейн на хълма на някой тиролски курорт…Къде отидоха Витоша и дебелият ми суичер с рязаните ластици? Онзи с мишките - скиори – дрехата, на която съм се радвала като дете. Вълнението в симеоновския лифт, ставането в 6 и качването със ските в току що пробудилата се деветка. Пръв на пистите, обяда на Алеко, срещите, поничките на Хладилника…Къде отиде всичко?

Как да изляза? С всичките уговорки и ангажименти, с цялата глупост, която си причинявам…Със страха за хремата на малката, с паркираната ми в онзи далечен, подземен паркинг кола…Кога всичко стана толкова сложно? Кога извървях този дълъг път към себе си и далече от себе си? Коя съм всъщност? Тази, която се хвърляше заднешком в преспите или тази, която си пази маникюра, докато отваря колата си? Кога станах по-уверена и по-склонна да забравям? Кога станах безразлична към старите си тръпки? Кога превърнах езика си в остър като бръснач сатър?

Неусетно. С всяка малка простичка стъпка извървях пътя към сложните неща. Сега с лекота играя игри, които преди са ми се стрували страшни. Безпроблемно си играя на възрастен човек. Купих си еднопосочен билет към голямото живеене. Пътуване, приятели, вечери, ангажименти, момичетата, той, семействата ни, детето, работата ми, къщите, апартамента, дизайна, фризьора, маникюра, педикюра…Някъде там изчезна онова момиче, което плачеше на Чарли Чаплин така, както сега плаче безутешно пред компютъра. От жал. Онова момиче, което сега бърше очите си с ръце и оставя мокри следи по буквите на клавиатурата. Онова момиче, което мечтаеше за къща с две кучета и за бюро, на което да пише, а не за обувки за 1000 лева.

В какво се превърнахме? В 30-годишни наранени деца. В сексуално презрели тийнейджъри. В хора в пика на зрелостта. В залеза на надеждите за голямата любов. В изгрева на голямата тъга по живота.