януари 26, 2009

Шампиони по трагедии с хубави обувки

- На първата маса до диджея! Чакам те!, звучи Петър в телефона ми докато карам по Дондуков. Паркирам пред едно казино и бавно, като по лед на нечовешки високите си обувки се отправям към Грамофон.

Не бях влизала в тази класика на софийския нощен живот най-вероятно от студентските ми години. Има промени, нови стени, ново разпределение, но публиката си е все същата. Ето ги и моите хора. Седнали са тримата мускетари на малка, кръгла масичка и пият. Какво друго да правят?! Прегръщаме се дълго, В. ме кара да вдигна крака си, за да види новите ми обувки. В. и неговия симпатичен фетиш. Гледа жените в обувките и по това ги преценява. Всеки чифт си го представя на раменете си.

- Помниш ли Х? Беше дошла с едни страшни обувки и като я заведох в офиса й казах да не ги събува. Чукам я, а с периферното зрение все обувките й гледам!

- Нали знаеш, че аз пък първо ръцете гледам…., отговарям аз усмихнато – твоят фетиш е по-симпатичен!

Смеем се и си казваме „Наздраве!”, докато той се опитва да се отдалечи възможно най-далече от някаква досадна жена от съседната маса, която според него мирише, пък и е безперспективна. В съседство има 3 девойки, на които им се играе и 2 от които са с еднакви ботуши. По законите на „най-близката маса с очевидни ергени” бяха решили да нападнат точно моите приятели. Наблюдавам как едната упорито дърпа Петър и го прегръща да танцуват.

- Кога ще танцуваме?, се извива тя като змия

- Чакай да изпия една бутилка водка!, отговаря нагло той

Нещата стават още по-весели. „Миришещата” усеща, че нещата с В няма да й се получат и залага на Д. Започват едни директни целувки в устата, едно „фърляне”…, а Д. през цялото време си търси чашата, не си я познава и пие наред от нашите. Отскубва се за секунда от плътния танц и изкрещява в ухото ми:

- Абе, тая да не вземе да ме изяде, бах мама му!

Докато се смея, обръща някаква чаша на екс и пак се навежда във врата ми:

- Еми, ще рискувам! Ебал съм му майката!

Задавям се от смях и ръчкам В. Казваме си „Наздраве!” с погледи и продължаваме да наблюдаваме сеира.

- Тия са въздух под налягане! Сега, ако й кажа на тая „Айде!”, ще подскочи като ощипана! Нищо не става от тия, мани ги, загуба на време!

- Целувачки!, съгласявам се, развеселена и отпивам от чашата си.

- Тия търсят любовта!

Нататък ставаме цинични. Успявам да срещна очите на Петър зад гърба на неговата девойка и се усмихвам красноречиво. Отдавна се разбираме само с поглед. Питали го коя съм – притеснили се нещо. „Близка приятелка, от много години!”, отговорил Петър.

Отправям се внимателно до тоалетната. Язък за ремонта. Същата гнус. Стъпвам внимателно върху мокрите салфетки по пода и чакам. След секунди с гръм и трясък пред тоалетните нахлуват две девойки. Едната тежи два пъти колкото мен и ми е до раменете, но е облякла бежов, дантелен потник, който няма никакъв шанс да скрие грубия, черен сутиен, държащ огромните й цици. Впити джинси и неподдържани, очукани ботуши до коленете. Дълга, безформена, къдрава коса, която никога не е виждала сешоар и балсам. Пуска чешмата до дупка, навежда се над малката мивка и започва да се плиска под мишниците като гъска. Изправя се и нейната дружка прави същото. Залепила съм се за стената, защото хвърчи вода. Стича се в деколтето й и по потните й месести ръце. Говорят си за латино-танци. Всеки момент ще повърна. Вратата на едната тоалетна се отваря и аз бързам да вляза, където естествено няма тоалетна хартия. Отказвам се да пишкам, оправям плисираната си рокля и излизам. Мия гнусливо ръцете си и влизам отново в тълпата. Внимавам да не ме изгори някой, докато докосвам внимателно раменете на хората, с които искам да се размина. Чувствам се като в стъкленица. Нашата маса все още е под обсада - сега Петър, разсеяно танцува с вплетени ръце с настоятелната си обожателка.

- Тук има страшни животни!, повдигам се на пръсти до ухото му

- Страаашни! Ама има урожай!, смее се иронично той и зарязва „плячката”

- Аз ще ви напускам!, допивам чашата си

- Тъпо ли ти е? Ти пък да не би заради тия селянки…Мани ги!

- Неее! - смея се, аз – Малката ще ме събуди след 4 часа. Трябва да поспя! Вие умната тук!

Целуваме се, обличам се бавно и излизам заедно с облак цигарен дим, който дълго се разнася от косата ми по Дондуков. Според колата ми навън е 0 градуса и е 2:30. Тин,тин,тин – колана! Щраквам го разсеяно на светофара и блея напред. Не ми се прибира. Натискам газта и изкачвам Раковска. Половин час безцелно шофиране по софийските булеварди. Минавам покрай тъмните прозорци на разни приятели и се опитвам да си ги представя в леглата им. В главата ми изникват стотици спомени, свързани с тези улички и ми става тъжно. Набирам разни хора - всичките спят.

Кога станахме толкова цинични? Кога започнахме да се подиграваме на пийналите девойки по заведенията? Кога спряхме да вярваме в откровения флирт, в детските закачки, във веселото прекарване на 4 големи водки и малко целувки? Кога започнахме да гледаме обувките преди очите, ръцете преди излъчването? Кога се превърнахме в крале на иронията? Кога станахме владетели на отегчението? Дали не сме заслужили цялата тази самота? С живота, взет под наем, с вещите ни – все по-скъпи и все по-малко ценни, с любовите ни – все по трайни и все по-прежалими.

С приятелите си – стари и ужасно любими. Моите приятели – тези, с които израснах, тези, с които сме еднакво ранени и осакатени. Същите, като мен - шампиони по трагедии с хубави обувки.