февруари 13, 2009

Всичко е наред

Лате със зелен чай. Преди това беше с яйчен крем. Почти не усещам разлика. Все си е лате с мек вкус и почти незабележим странен аромат. Обичам лате. Още от момента, в който в Дрезден преди ужасно много години ми поднесоха една чаша за супа и можах да изпуша 3 цигари с него. Сега латето го пия в хартиена чаша и на крак. Без ръкавици. Докато крача разсеяно по алеите в парка. Докато гледам как дългата ми ,черна жилетка се мотае в коленете ми при всяка крачка. Докато оправям набързо свития от един шал тюрбан, с който крия неоправената си коса. Очилата ми, замръзналите ми пръсти и слънчице. Толкова обичам, когато зимата се пропуква. Като малка цепнатина в бент, от която струи светлина. И знаеш, че връщане назад няма. Че е февруари и вече нищо не може да те изплаши. Нито острият като бръснач вятър, нито ледът по балкона. Вече мразиш ботушите си и ги зарязваш да висят нежелани в гардероба. Обличаш се все по-леко. Нищо, че е студено.Знаеш, че на зимата й е спукана работата.

- Проститутки!!! По цял ден ходят по улиците!!! Проститутки!!!

Сепвам се от пронизителния женски глас до мен. Жена на средна възраст с телосложение, което не можеш да видиш от дебелата черно-сива канадка. Има малко лице, дебела шапка с косъм и червен, рекламен шал. Седнала е на една от пейките и ме гледа сърдито. „Проститутки!!! Проститутки!!!”, изкрещява отново. Поглеждам я с любопитство в очите, очаквайки, че ще сведе поглед, но не - „Проститутки!! Проститутки!!”, процепи въздуха отново. Подминавам я със спокойна крачка и инстинктивно стискам кожената дръжка на количката. Неволно се поглеждам – черна жилетка до коленете, прибрана коса, черни трейнери…Нищо, което да говори за принадлежност към най-старата професия. Отдалечавам се и я чувам отново. „Проститутки!!!Проститукиииии!!! Крещи на разни други жени, които минават покрай нея, на майки с деца, на тийнейджъри... Седи си необезпокоявана на пейката и със сериозно изражение си казва мнението за света и женското съсловие. На висок глас.

Седнах на една пейка надолу по алеята и я наблюдавах. Как е седнала на припек и предизвиква дискретен смут сред женското парково съсловие. Избираше си моменти, в които няма мъже наоколо и крещеше на минаващите покрай нея жени. Някои се стряскаха и забързваха ход. Други се правеха, че не съществува, че е въздух. Трети забиваха поглед в краката си притеснено, сякаш наистина са ги хванали по жартиери и на токове на някой софийски ъгъл. Децата я подминаваха с весел смях. Някои я поглеждаха с погнуса, сякаш им разваля картинката..Но всички, абсолютно всички смутено се оглеждаха – така както направих аз. Поседях на пейката докато не ми измръзнаха краката и реших, че в този ветрилник човешките реакции не са ми чак толкова интересни. Станах и с бавна крачка се насочих към нея. Минах много бавно, за да чуя дрезгавия й глас отново, но не. Този път не каза нищо. Изчака ме да подмина и нарече проститутки двете забързани жени зад мен. Изглежда беше решила, че веднъж на ден ми е достатъчно. Да си знам… Усмихнах се на себе си и продължих нататък.

Лудите излязоха от леговищата си. Събудиха се от зимния си сън в старите си, изоставени апартаменти. Без ток и прозорци. Излязоха да се събличат на обществени места, да ровят в кофите, да крещят и да раздават правосъдие. Лудите плъзнаха по парковете. Значи всичко е наред. Права бях – идва пролетта.