март 25, 2009

Благовещение

Днес към обяд с едно телефонно обаждане светът стана по-красив. Светна слънцето и пролетта ми се показа в цялата си прелест, отгръщайки тежките завеси вкъщи. Започна с мелодията на телефона ми - „ You are the sun, you are the only one…” и завърши със сълзи. От радост. Сълзи, които не идват от слъзните ти канали, а потичат директно от сърцето ти. Радостното ти, ликуващо сърце. Започна с „Как си…” и след малко аз крещях, смеех се и плачех едновременно.

Всичко на този свят има цена, има й край. Всички, абсолютно всички усилия и борби водят до просветление. Успешни или не, разбрани или не , оценени или не. Борбите ни са може би дребни и незначителни на фона на вселенския замисъл, но винаги водят до светлина. Борбите ни не винаги се увенчават с победи, но винаги имат смисъл. Смисъл, който, убедена съм, акомпанира на душите ни завинаги. И тук и нататък. Искрено вярвам в това. Борбите ни са пътища. Дълги, оф-роуд състезания или 5-лентови магистрали. Борбите ни с природата, със сърцата ни, борбите със съдбата. Борбите ни са без правила, свободен стил. Безкрайно търкаляне по мръсния тепих. С нос, забит надолу във вмирисаната кожа. С горчива пудра в устата и очите. С изкривено от болка лице, с извити ръце. Това е вярата ни. Погледът нагоре, по-силният противник, този, чийто ръце се опитват да те тръшнат по гръб от 5 минути и все не успяват.

Жилави сме. Жените сме като върбови клони. Ошмулени от ръцете на непослушни деца. Тънки вибриращи пръчки по гърбовете на дървени кончета. Дий-дий! Толкова сме силни жените. Като корабни въжета, като исполини в морските води. Като великаните, които държат земята в ръцете си, стъпили някъде в космичния безкрай. Толкова сме големи. Като живота сме големи и горчиви. Като ампула аналгин по небцето и като пелин. Омайваме и убиваме. Със сладост и невъзможност. Толкова сме непреодолими. Като великата китайска стена и далечния, непроходим Сибир. Толкова сме истински и непознати. Феномени сме. Ние.