април 28, 2009

Април 2009

Любов моя, все по-рядко плача. Унесена в дните с малката, след колелата на количката или над чашата лате с цигара в парка. На голямото легло следобед, с книга в ръка или просто заровила очи дълбоко в пухкавите възглавници. Все по-рядко. Не гледам тежки филми, не гледам телевизия, нито реклами. Дните ми отминават само с човешко присъствие – на малката, неговото, на приятели. Уютна стъкленица, която си създадох, за да се скрия. Контакти от плът и кръв, приглушените ни разговори в леглото, топлото усещане на чаршафите ни и ангелската усмивка на дъщеря ми. Усмивка, която прощава и побеждава. Искрящо зелената гора отсреща, мирисът й рано сутрин, кафето в чашата ми на дървения стол на терасата. Всичко това пълни денят ми. Но не й сълзите. Случи се нещо с болката ми, с липсите. Среднощните мисли, непрестанните сънища – останаха без зъби. Тялото ми ги омота в копринен пашкул и ги остави на мира. Спамът в главата ми все по-често замлъква. Спомените ми - онези болезнени малки ранички, които чоплиш непрестанно, сякаш се свиха, уморени и отчаяни. Улицата под мокрите кестени, тъмните малки 5 кюшета, следобедите в тишината на вътрешни дворове…организмът ми започна да ги резорбира. Миризми, образи, като от скъсана, обезумяла лента – сякаш съм се преместила на другия край на света. Сякаш съм опаковала себе си в един от онези куфари, които хората използват, за да пренесат цялата си покъщнина през океана и съм заминала. Времето заличава всичко – най-вече болките. Овкусява всички спомени с подправката на забравата. Прави хората по-красиви, по-умни, по-красноречиви. Времето създава икони в главите ни – слага ореоли на тези, които ни липсват, прави ги светци, интелектуалци, рок-звезди. Вменява им благородни намерения и вселенски замисъл, каквито не притежават.

И рано или късно спираш да плачеш. Приемаш, че „така е” и „в това е истината”. Приемаш, че си щастлив и си убеден, че това е истинската дефиниция на щастието – точно твоят живот, тук и сега. Правиш си кафе. Изсипваш го във висока порцеланова чаша така, както го обичаш. Търсиш цигарите си в огромната си чанта, после запалка. Взимаш одеало, за да завиеш краката си в априлския хлад над зелените корони на дърветата и сядаш по турски на удобния стол. Огънче, ссссссс. Мирише на любимия ти тютюн. И го поемеш в гърдите си. Гърдите ти, които и без това ти тежат. Не от цигарите. Не от пролетния въздух. Не е и от умора. Гърдите ти са натежали от неизплаканите напоследък сълзи. От тъгата, която времето не успява да превърне в благородно вино. Тъга, която се е наслоила като бяла мъгла и леко, като перце се стели някъде в гръдния ти кош. Изпълва алвеолите на дробовете ти и сякаш някой сяда на гърдите ти.

Знаеш, че тук времето е безсилно. Че сълзите нямат никакво значение. Че спомените също са безсмислени. Защото истинската памет е някъде много дълбоко в тялото ти. В остаряващите ти клетки, навътре в ядрата им. Наясно си, че зелените очи или усмивките с тръпчинки са вече там някъде, записани завинаги в гените ти. Като клеймо, като белег от ръжен. И пушенето, и пиенето, и мъдростите, и цялото време на този свят няма да успеят да се справят с това. С упоритата ти, нахална, умопомрачително глупава любов.

април 07, 2009

Лексикология

Едва ли има жена на този свят, която някога по някакъв повод да не е чувала за себе си, че е курва. Независимо каква – мръсница, монахиня, майка на 5 деца или срамежлива тийнейджърка, все се е намерил някой естет, който да я целне с това противоречиво понятие. Толкова сме свикнали с тази дума и с клишето, че „всички са курви, с изключение на майка ми”, че отдавна сме спрели да се обиждаме.

Дори бащите се страхуват някъде дълбоко в себе си за честта на малките момиченца на коленете им. Не им е приятно някак, че безценните им принцеси все някога ще сложат поли и ще се юрнат да се напиват по дискотеките и да се целуват с възможно най-неподходящите момчета. Ще бъдат подло лъгани и прикотквани в нечии ергенски легла и ще бъдат забравяни. Прелъстени и изоставени. Ще дават всичко от себе си – най-ценното. Невинните им, нежни дъщерички.

„Курва” е станало нещо като сленг – обръщението „копеле”, което отдавна не цели да определи семейния статус, в който си роден. Аз също отдавна не се обиждам, но всяко „курва” се е забило в паметта ми като невидимо трънче, което чакаш организма ти да изхвърли от нежната ти ръка. Чувала съм го по какви ли не поводи и повечето ги помня. Стоят си класирани някъде в чекмеджето „Злопаметни” и си кротуват. Когато пречиш на някой селянин с по-евтина кола от твоята на светофара, когато обираш плодовете от някоя „неуспешна връзка” или когато слушаш слуховете от устите на разни „доброжелатели” – все това чуваш – десетки пъти. Лудите по улиците и по парковете ги изключваме, тях дори не ги и броя.

Чудя се кога си повече курва – когато изглеждаш добре и си облечена в нещо с дължина над колене или когато си облечена „прилично”, но си си позволила да не осъществиш нечии сексуални блянове? С една, две или три магистърски дипломи, с пари или без, с дълга или къса пола, отгледала 3 деца или бездетна – все си си курва. Ако си разбрала, че Човекът е само един и с години сърцето ти кърви по една загубена любов или ако все още Го търсиш – пак си курва. Ако караш неприлично скъп джип, задължително си курва – мутреса. Ако си взела заем, за да си купиш Клио – пак си курва, но евтина. Ако си в бар с приятелки и се забавлявате – курви – златотърсачки. Ако имаш приятели от „противоположния пол” и прекарваш с тях свободното си време – пак си курва – не знам каква. Ако отглеждаш сама децата си и си позволиш да срещнеш някого на старини – дърта курва. Ако ходиш на фризьор, маникюр и козметик един път седмично – курва - безделник. Ако се изрусиш – курва – перхидролка.

Видовете курви са стотици. И така докато не станеш майка на сина си, който гордо ще защитава честа ти в някой училищен бой и с разкървавен нос ще се хвърля напред: „ Ти на майка ли ще ме псуваш, бе?!?!” Детето ти, което си износила в утробата си, което си люляла в ръцете си и над чиято русолява главичка си се кокорила десетки нощи, ще избухва като парен локомотив всеки път, щом някой си позволи да очерни иконата Мама.

А тези, които нямат синове? Тях кой ще ги защити? От селяните по кръстовищата, от работниците на съседния строеж, от свиркащите като тираджии простаци по улиците, от злобните слухове и от комплексираните мъже…Кой ще защити малките момиченца, които се крият във всяка една пораснала жена? Кльощавите, вързани на две опашки, ангелчета, които все още скачат на ластик в мислите си и се женят насън за Единствения, облечени в принцески рокли. Малките момиченца, които отдавна нямат татковци със силни ръце и исполинска осанка, които да нахлуят на детската площадка и да раздадат правосъдие. Тях кой ще ги пази?!