април 28, 2009

Април 2009

Любов моя, все по-рядко плача. Унесена в дните с малката, след колелата на количката или над чашата лате с цигара в парка. На голямото легло следобед, с книга в ръка или просто заровила очи дълбоко в пухкавите възглавници. Все по-рядко. Не гледам тежки филми, не гледам телевизия, нито реклами. Дните ми отминават само с човешко присъствие – на малката, неговото, на приятели. Уютна стъкленица, която си създадох, за да се скрия. Контакти от плът и кръв, приглушените ни разговори в леглото, топлото усещане на чаршафите ни и ангелската усмивка на дъщеря ми. Усмивка, която прощава и побеждава. Искрящо зелената гора отсреща, мирисът й рано сутрин, кафето в чашата ми на дървения стол на терасата. Всичко това пълни денят ми. Но не й сълзите. Случи се нещо с болката ми, с липсите. Среднощните мисли, непрестанните сънища – останаха без зъби. Тялото ми ги омота в копринен пашкул и ги остави на мира. Спамът в главата ми все по-често замлъква. Спомените ми - онези болезнени малки ранички, които чоплиш непрестанно, сякаш се свиха, уморени и отчаяни. Улицата под мокрите кестени, тъмните малки 5 кюшета, следобедите в тишината на вътрешни дворове…организмът ми започна да ги резорбира. Миризми, образи, като от скъсана, обезумяла лента – сякаш съм се преместила на другия край на света. Сякаш съм опаковала себе си в един от онези куфари, които хората използват, за да пренесат цялата си покъщнина през океана и съм заминала. Времето заличава всичко – най-вече болките. Овкусява всички спомени с подправката на забравата. Прави хората по-красиви, по-умни, по-красноречиви. Времето създава икони в главите ни – слага ореоли на тези, които ни липсват, прави ги светци, интелектуалци, рок-звезди. Вменява им благородни намерения и вселенски замисъл, каквито не притежават.

И рано или късно спираш да плачеш. Приемаш, че „така е” и „в това е истината”. Приемаш, че си щастлив и си убеден, че това е истинската дефиниция на щастието – точно твоят живот, тук и сега. Правиш си кафе. Изсипваш го във висока порцеланова чаша така, както го обичаш. Търсиш цигарите си в огромната си чанта, после запалка. Взимаш одеало, за да завиеш краката си в априлския хлад над зелените корони на дърветата и сядаш по турски на удобния стол. Огънче, ссссссс. Мирише на любимия ти тютюн. И го поемеш в гърдите си. Гърдите ти, които и без това ти тежат. Не от цигарите. Не от пролетния въздух. Не е и от умора. Гърдите ти са натежали от неизплаканите напоследък сълзи. От тъгата, която времето не успява да превърне в благородно вино. Тъга, която се е наслоила като бяла мъгла и леко, като перце се стели някъде в гръдния ти кош. Изпълва алвеолите на дробовете ти и сякаш някой сяда на гърдите ти.

Знаеш, че тук времето е безсилно. Че сълзите нямат никакво значение. Че спомените също са безсмислени. Защото истинската памет е някъде много дълбоко в тялото ти. В остаряващите ти клетки, навътре в ядрата им. Наясно си, че зелените очи или усмивките с тръпчинки са вече там някъде, записани завинаги в гените ти. Като клеймо, като белег от ръжен. И пушенето, и пиенето, и мъдростите, и цялото време на този свят няма да успеят да се справят с това. С упоритата ти, нахална, умопомрачително глупава любов.