юни 09, 2009

За чистия въздух си има граници

Дълго ме нямаше. Зеленото в провинцията не е толкова зелено, колкото ни изглежда тук, в София. Някак си е в реда на нещата. Тук като видиш 3 дървета посадени едно до друго и парче окосена трева и „Ау, каква природа”, а там…Там, където бях, „природата” е безкраен декор. Толкова е зелена и ароматна, че притъпява и погледа ти и носа. Забравяш да различаваш кристалния въздух сутрин, птиците вече не ти пречат, колкото и да крещят, зеленото спира да ти вади очите. Спираш да чуваш тишината. Един, два, три дена… и се усещам с ключа от колата в ръцете. „Да напазарувам” – бързо оправдание и вече съм натиснала педала на газта по прашния път към най-близкия град. Казанлък, Стара Загора – китни, чисти, слънчеви и ненормално спокойни. Имам усещането, че хората ме гледат, сякаш по нещо усещат, че не съм от тук. Пешеходни алеи с много колички и деца, странни магазини и непознати за мен паметници. Странна градска тишина и спокойствие. Някаква тиха еуфория като пред празник. Всичко ми се струва истинско, подредено, кукленско. Хората ми се виждат по-усмихнати, колите по-безопасни, градинките – по-зелени. За момент си представям как се местя да живея тук. Фантазията ми за минути си избира един цветен балкон на главната улица и веднага си представям как сутрин излизам с чаша кафе, втренчена в търговската улица. После започвам да си фантазирам как си идвам в София за малко веднъж на няколко месеца, за да видя приятелите си и там…И там, нещата се счупиха.

Осъзнах, че колкото и да са подредени тези китни улички, колкото и цветни алеи да има под балкона ми, нищо няма да се получи. Бедната ми градска душичка е завинаги вързана за прашните тротоари около Попа. Очите ми са свикнали да се насълзяват от спомени на няколко ъгъла в този дяволски град. Носът ми е свикнал да разпознава цъфтежа на дърветата, смесен с мириса на бензин, птичите крясъци покрай воя на линейките и детския плач между клаксоните на нетърпеливи коли. Закърмена съм с точно тази градска тишина – малко ориенталска, още по-малко европейска и много лично моя. Дробовете ми са свикнали да дишат този прах, ръцете ми да дават стотинки на просяците, краката ми да стъпват внимателно по разбитите тротоари. Това е родният ми град, моята столица. Столицата на единствената ми любов, центърът на първите ми целувки, първата бира и първия коз. Центърът на вселената. С всичките му ъгли и пресечки, пренаселени, нервни, чакащи за място. С всичките му магазинчета и с домовете на всичките ми приятели. Със старите табелки на несъществуващите вече заведения. Невидими, но здрави нишки ме дърпат към това място - мръсно, експлоатирано, пренаселено и оплювано.


Опъват ме назад като ластици детските ми спомени по Царя, липите над меката шапка на дядо ми, онова странно място на Малките 5 кюшета, от което все още имам ключ, сутрините по 6-ти Септември и локвите по мостчетата на Евлоги Георгиев. Десети, тринайсти, двайсти ден и вече сънувам паважа пред вкъщи, звуците на градската гора пред балкона ми и фреша от портокали, който правят в магазина до нас. Отпивам от любимото си лате и паля цигара на пейката в парка. После се будя се и се обръщам неспокойно на другата страна. Няколко дена по-късно подминаваме табелката София и в стомаха ми се заражда позната еуфория от завръщането. Дори и за малко. Хубаво ми е. И задръстването не ме дразни, и хората са си екстра – незаинтересовани и отчуждени и на въздуха нищо му няма. Всичко си е както трябва и на място. Моето място. Домът ми.

А за чистия въздух? Дори и за него си има граници.