Мълчание с умерен тен

„Българо – съветската дружба” – това чудо на историята никога нищо не ми е говорило. Беше просто лексикален динозавър, който чувах тук и там и който не носеше никакъв смисъл в главата ми. После съдбата ме записа в руско училище, попаднах на уникален учител и научих езика. Открих красотата му и чувах музиката в руската поезията. До ден днешен мога да рецитирам Пушкин и Ахматова. С удоволствие и напевен глас. „Я вас любил: любовь еще, быть может, в душе моей угасла не совсем, но пусть она вас больше не тревожит, я не хочу печалить вас ничем…” Мы не умеем прощаться - все бродим плечо к плечу….и тн. Благодарение на г-жа Михайловна - ниска женица с кок и меден глас. Излязох от училище с перфектен писмен и говорим руски и така докато след години не загубих възможността да кажа дори и как се казвам на този красив език.

Разсъждавам върху тези странности в биографията ми докато пия вино и наблюдавам как българо-съветската дружба продължава да не се получава на петдесетина метра под балкона ми. Паркът долу е разделен на две – българчета и русначета. Едните топят краката си в басейна и карат маратонки с колелца, а другите играят на карти – някаква особено шумна чуждоземна игра. Не си обръщат внимание. Никакво. Няма дори погледи между двете групи. Навсякъде в апартаментите под наем в комплекса се чува руска реч. В ресторантите на обяд също има руснаци. С техните си разговори, с техните си начини на възпитание. „Настя, защо правиш това?!?!” Винаги е с въпрос. Шумни са, странни, но като цяло са ми ок. Проблемът е че ги разбирам и не мога да ги изключа от главата си като обикновен чуждоезичен шум. А мен това ме натоварва. Хората ме натоварват с думите си, с проблемите. С говоренето по телефона, от което разбирам какво работят, как се казват родителите им или колко струва колата им. Не желая да знам колко си липсват с гаджето или защо няма да се върнат в същата квартира.

Хората ме натоварват. Мога да го казвам отново и отново. Близостта им на по-малко от 4-5 метра до мен ми бърка в стомаха. Държи ме нащрек. Дразни ме физически. Близостта на чужди хора винаги ме е държала на режим „Внимание!”. Откакто се помня. Наблюдавам другите зад големите си тъмни очила с любопитството на патолог и това ме изтощава. А морският бряг е за да си самотен - сам или не. Да си помълчиш под чадъра или загледан в синьото късче море отпред.

Дълго еспресо с много мляко и чаша сода. Тежка сянка и специфичната тишина, която причинява маранята следобед. Тялото ти диша дълбоко след топлината на плажа. Измиваш лицето си със студена вода в ресторанта. Поглеждаш се в огледалото, за да установиш още колко лунички са се появили днес и сядаш свеж пред бялата ленена покривка. За тези неща нямаш нужда от българо – съветска дружба, от българо – българска дружба или от каквато и да е друга форма на комуникация. Трябва ти само тишина. Солена, задъхана, уморена. Леко разчорлена, с лунички и малко петънце обелен лак на ръката ти. Трябва ти малко мълчание! Мълчание с умерен тен.

Месеци за дишане

До морето никога не е прекалено шумно. Нито прекалено топло. Нито прекалено студено. Винаги е морско. Дали защото не съм родена тук или просто, защото София е променила сетивата ми фатално. Сънени сутрини. Дразнещият шум на косачката под балкона ми. Крясъците на гларусите – ухажват се винаги на съседния покрив. Истеричните лястовици, които се стрелкат над басейна и пият хлорирана вода. Подранили семейства с кърпи, чанти и камара надуваеми играчки за плажа. Малката всеки момент ще се събуди. Този път съм се събудила преди нея. Чака ме ден, който поразително ще ми прилича на вчерашния. Телевизорът работи без звук все на един и същи канал – не го гледам, а понякога го увеличавам само, за да привлека вниманието й върху нещо различно от правенето на бели по пода. Онзи ден попаднах на сериал, в който едно момче се закле пред любимата си в коня на майка си. До там бях – и със сериалите, и с гледането на телевизия следобед. Бавното ми ароматно кафе с по една открадната цигара. Уморителният път до макар и близкия до под носа ми плаж хвърля тялото ми в тежко усещане за внезапна дехидратация и последни стъпки преди оазис. Вече няколко седмици, а все още не мога свикна. Далече от улиците, от праха, от шума, от приятелите ми.

Чак до есента. Морско време за неморската ми душа. Солен въздух за неморските ми дробове. Големият миг за ненормално големите ми черни очила. Тържество за босите ми, лакирани в ярко червено, крака. Месеци за дишане и здравословна самота.