юли 08, 2009

Месеци за дишане

До морето никога не е прекалено шумно. Нито прекалено топло. Нито прекалено студено. Винаги е морско. Дали защото не съм родена тук или просто, защото София е променила сетивата ми фатално. Сънени сутрини. Дразнещият шум на косачката под балкона ми. Крясъците на гларусите – ухажват се винаги на съседния покрив. Истеричните лястовици, които се стрелкат над басейна и пият хлорирана вода. Подранили семейства с кърпи, чанти и камара надуваеми играчки за плажа. Малката всеки момент ще се събуди. Този път съм се събудила преди нея. Чака ме ден, който поразително ще ми прилича на вчерашния. Телевизорът работи без звук все на един и същи канал – не го гледам, а понякога го увеличавам само, за да привлека вниманието й върху нещо различно от правенето на бели по пода. Онзи ден попаднах на сериал, в който едно момче се закле пред любимата си в коня на майка си. До там бях – и със сериалите, и с гледането на телевизия следобед. Бавното ми ароматно кафе с по една открадната цигара. Уморителният път до макар и близкия до под носа ми плаж хвърля тялото ми в тежко усещане за внезапна дехидратация и последни стъпки преди оазис. Вече няколко седмици, а все още не мога свикна. Далече от улиците, от праха, от шума, от приятелите ми.

Чак до есента. Морско време за неморската ми душа. Солен въздух за неморските ми дробове. Големият миг за ненормално големите ми черни очила. Тържество за босите ми, лакирани в ярко червено, крака. Месеци за дишане и здравословна самота.