юли 23, 2009

Мълчание с умерен тен

„Българо – съветската дружба” – това чудо на историята никога нищо не ми е говорило. Беше просто лексикален динозавър, който чувах тук и там и който не носеше никакъв смисъл в главата ми. После съдбата ме записа в руско училище, попаднах на уникален учител и научих езика. Открих красотата му и чувах музиката в руската поезията. До ден днешен мога да рецитирам Пушкин и Ахматова. С удоволствие и напевен глас. Я вас любил: любовь еще, быть может, в душе моей угасла не совсем, но пусть она вас больше не тревожит, я не хочу печалить вас ничем…” Мы не умеем прощаться - все бродим плечо к плечу….и тн. Благодарение на г-жа Михайловна - ниска женица с кок и меден глас. Излязох от училище с перфектен писмен и говорим руски и така докато след години не загубих възможността да кажа дори и как се казвам на този красив език.

Разсъждавам върху тези странности в биографията ми докато пия вино и наблюдавам как българо-съветската дружба продължава да не се получава на петдесетина метра под балкона ми. Паркът долу е разделен на две – българчета и русначета. Едните топят краката си в басейна и карат маратонки с колелца, а другите играят на карти – някаква особено шумна чуждоземна игра. Не си обръщат внимание. Никакво. Няма дори погледи между двете групи. Навсякъде в апартаментите под наем в комплекса се чува руска реч. В ресторантите на обяд също има руснаци. С техните си разговори, с техните си начини на възпитание. „Настя, защо правиш това?!?!” Винаги е с въпрос. Шумни са, странни, но като цяло са ми ок. Проблемът е че ги разбирам и не мога да ги изключа от главата си като обикновен чуждоезичен шум. А мен това ме натоварва. Хората ме натоварват с думите си, с проблемите. С говоренето по телефона, от което разбирам какво работят, как се казват родителите им или колко струва колата им. Не желая да знам колко си липсват с гаджето или защо няма да се върнат в същата квартира.

Хората ме натоварват. Мога да го казвам отново и отново. Близостта им на по-малко от 4-5 метра до мен ми бърка в стомаха. Държи ме нащрек. Дразни ме физически. Близостта на чужди хора винаги ме е държала на режим „Внимание!”. Откакто се помня. Наблюдавам другите зад големите си тъмни очила с любопитството на патолог и това ме изтощава. А морският бряг е за да си самотен - сам или не. Да си помълчиш под чадъра или загледан в синьото късче море отпред.

Дълго еспресо с много мляко и чаша сода. Тежка сянка и специфичната тишина, която причинява маранята следобед. Тялото ти диша дълбоко след топлината на плажа. Измиваш лицето си със студена вода в ресторанта. Поглеждаш се в огледалото, за да установиш още колко лунички са се появили днес и сядаш свеж пред бялата ленена покривка. За тези неща нямаш нужда от българо – съветска дружба, от българо – българска дружба или от каквато и да е друга форма на комуникация. Трябва ти само тишина. Солена, задъхана, уморена. Леко разчорлена, с лунички и малко петънце обелен лак на ръката ти. Трябва ти малко мълчание! Мълчание с умерен тен.