септември 12, 2009

Слава богу!

Не се е променило. Нищо. В този малък, дяволски град. Мирише на същите неща. А98, кофи за разделно събиране, бурени и трева. Софийска, не зелена. И небето, и трамваите и Графа. Бабите, които продават зеленища и съмнителни гъби върху изгнили кашони. Малки китки градински, есенни цветя. Може би билетите за градския транспорт са вдигнали цените си. Може би метрото вече ходи до другия край на града. Може би се е сменило правителството, кмета, управата и манталитета. Може би…

Връщам се, когато дърветата пред балкона са все още зелени. Правят ремонти – съседите и общината. Копаят с багери и хвърлят настрани паветата. Мирише на свършващо лято, на започваща есен и на обещания за зима. Връщам се, когато пухените възглавници по дивана ми са все още са бухнали. Когато в шкафовете ми все още няма никакви отворени пакетчета и от хладилника надушвам само празнота. Две бутилки сосове и 3 бутилки рицина. Всичко на всичко. Толкова. Ще трябва да обживяваме къщата, улиците и целия град отново. Докато отново се заобичаме. Докато падне и последната следа от тен по лицето ми. Докато успея да се видя с всички, които обичам. И докато успея да избегна останалите.

Така е есента. Там, където тракат раздрънкани релси, свирят спирачки и мирише на дюнери. Връщам се, когато трябва да превъзпитам сърцето си. Отново. За да живее със стария си градски ритъм. С парка и печените царевици. С въртележките на малката и любимите ни заведения. Бърз преглед на есенния гардероб. Забравени жилетки, черни, кожени кецове, причудливи обувки на токове. Шалове, шапки…даже ръкавици. Какво се прави есента? Забравила съм. Дългото бездушно лято е променило малко обветреното ми лице. Поиздухало е прахта в сърцето ми. И свършва. Слава богу!

септември 09, 2009

Без гръбнак

„Скампи, шримпс и раци – сурови можем да ви ги сервираме. Само с лимон. Преди малко ги извадиха.”- нарежда с напевния си английски сервитьорът. Навсякъде пеят менютата като мантри, дълго повтаряни и наизустени сякаш пред огледалото. Изпъват се с белите си дълги престилки и черните си очи и рецитират, сгънали елегантно едната си ръка с бележник и химикалка. Поръчвам си спагети. И да искам не мога да опитам от суровото изкушение. Колкото и да ми се яде. Колкото и „апетитно” да изглеждат малките слизести същества с ококорени очички. Като лъскави, облещени глави на карфици. Налягяли комфортно в белите чинии. Подредени. Малки рачета и скариди. Големи раци с издути розово-сиви щипки. С малки си антенки. С кореми, пълни с някакви чревца и топчета. Безпомощно отпуснати в черупките си. Или охлюви, хвърлени живи във врящата вода. Малките хирургически прибори и причудливите клещи, които сервитьорът слага пред дясната ти ръка.

Всички се облизват. Процесията от морска прясна храна идва. Масата се пълни с водни същества. Аз си чакам спагетите.

„Опитай, моля те! Само едно! Нищо няма да ти стане!” – „ Знаеш, че не мога. Ще повръщам после. Много добре знаеш…” Дърпам се известно време, а после се оставям да набута в устата ми телцето на някаква голяма скарида. Преглъщам го бързо, без да го дъвча и изпивам чаша бяло вино на екс. „Вкусно е, нали?!?” - „Мдааа!”- измрънквам, сякаш се опитвам да преглътна хранопровода и стомаха си взети заедно. „Искаш ли още?” – „О, нееее!” По-късно след една чиния божествени спагети и няколко чаши вино, усещам как в стомаха ми се образува тежка топка, която мъчително се опитва да се придвижи нагоре. Изправям се до масата и се протягам. Отдалечавам се и започвам мъчителна разходка по пристанището. С бавни крачки и непрекъснато разтягане в кръста. Вдигам брадичката си нагоре и поемам соления въздух на вечерните лодки на големи глътки. Дишам бавно, в такт с крачките по паважа. Не може просто на повърна във водата, на пристанището, между романтично разхождащите се двойки. Между яхтите на хората. Върху главите на стотиците рибки, които си стрелкат между лодките. Две обиколки. После още една малко по-бавна. Топката в стомаха ми спира на едно място. Натежава и прави мисълта за десерт непоносима. Цигара? Абсурд! Коктейл? Абсурд! В корема ми има само едно сурово безгръбначно, което знае, че не му е там мястото и панически се опитва да напусне полесражението. Постепенно гаденето намалява. Не успявам да повърна нито в морето, нито в някоя от грижливо подредените саксии с цветя. Наоколо се чува как водата се блъска лодките, уличното осветление образува жълти ореоли над уличките и прави фигури върху кръглите, изтъркани с годините камъни на малкото площадче. Портофино се разхожда и пие коктейли. Но не и моят стомах. Прекарвам вечерта съсредоточена върху тежестта под диафрагмата си.

Всеки път, когато съм се изкушавала да хапна нещо, което няма гръбнак, прекарвам нощта надвесена над тоалетната. И все пак се радвам, че от време на време стомахът ми работи в пълен синхрон със сърцето ми. Обикновено ми се гади, когато срещам някой, когото обичам. След хубави и изненадващи срещи, ми се е случвало да повръщам в тоалетната на някое заведение. От хубаво. И винаги съм се чудела дали този стомах е мой и не разбира ли какво се случва в горкото ми сърце. Но този път разбра – не обичам безгръбначните, не обичам същества, които живеят в черупки. Не обичам мекотели. И стомахът ми не ги обича.