септември 12, 2009

Слава богу!

Не се е променило. Нищо. В този малък, дяволски град. Мирише на същите неща. А98, кофи за разделно събиране, бурени и трева. Софийска, не зелена. И небето, и трамваите и Графа. Бабите, които продават зеленища и съмнителни гъби върху изгнили кашони. Малки китки градински, есенни цветя. Може би билетите за градския транспорт са вдигнали цените си. Може би метрото вече ходи до другия край на града. Може би се е сменило правителството, кмета, управата и манталитета. Може би…

Връщам се, когато дърветата пред балкона са все още зелени. Правят ремонти – съседите и общината. Копаят с багери и хвърлят настрани паветата. Мирише на свършващо лято, на започваща есен и на обещания за зима. Връщам се, когато пухените възглавници по дивана ми са все още са бухнали. Когато в шкафовете ми все още няма никакви отворени пакетчета и от хладилника надушвам само празнота. Две бутилки сосове и 3 бутилки рицина. Всичко на всичко. Толкова. Ще трябва да обживяваме къщата, улиците и целия град отново. Докато отново се заобичаме. Докато падне и последната следа от тен по лицето ми. Докато успея да се видя с всички, които обичам. И докато успея да избегна останалите.

Така е есента. Там, където тракат раздрънкани релси, свирят спирачки и мирише на дюнери. Връщам се, когато трябва да превъзпитам сърцето си. Отново. За да живее със стария си градски ритъм. С парка и печените царевици. С въртележките на малката и любимите ни заведения. Бърз преглед на есенния гардероб. Забравени жилетки, черни, кожени кецове, причудливи обувки на токове. Шалове, шапки…даже ръкавици. Какво се прави есента? Забравила съм. Дългото бездушно лято е променило малко обветреното ми лице. Поиздухало е прахта в сърцето ми. И свършва. Слава богу!