октомври 07, 2009

Спасете красотата!

Китайското посолство в София. Седнала съм на края на стола на масата за попълване на формуляри, след като един приятен чиновник с овехтяла ризка ме е помолил да „зацакам 15 минути”. Разбрах го. Усмихнах се и седнах, за да огледам любопитно чакалнята. На опашката е пълно с китайци. Предимно жени с деца, които оживено си лаят помежду си и размахват разни български удостоверения. До мен е застанало малко, сополиво детенце с дръпнати очи, което ме наблюдава любопитно. Усмихвам се глупаво. Говоря му на бебешки, а то седи и ме гледа без да реагира и точно, когато започвам да се чувствам малко неловко, идва майка му и го дръпва грубо настрани.

- Извинете, може ли да ни помогнете? – Срещу мен е седнало младо момиче на видима възраст 18-19 години. Красиво, русоляво създание с лъскава фиба, което гледа жената до мен с поглед на кокер шпаньол. - Не мога да разбера какво да напиша тук….

- Амииии, напишете си телефонния номер…

- Ама мобилния или домашния…?

- Ами….който искате….

Ситуацията е следната: Младата красива госпожица се опитва да попълни искането си за виза и гледа разграфения лист пред себе си с неподправено недоумение. Ако не знаеш за какво става дума, ще си помислиш, че формулярът е на китайски и от нея се изисква да го попълни минимум на японски. Наднича в листа на жената до нея, все едно може да препише, и моли за помощ с отчаян поглед. Възпитавана съм да не зяпам хората, но не мога да се сдържа.

- А тук какво трябва да напиша?, продължава диалогът

- Тук трябва да оградите с кръгче защо отивате в Китай.

- Ахаааа, ама аз отивам на кастинг….

Най-вероятно очаква в 10-те изброени общи положения, като например: „бизнес, туризъм и образование”, да има и „кастинг”. Блокаж! Жената вижда, че нещата до нея се закучват и предлага:

- Оградете „туризъм”, за да не ви задават много въпроси…

- Аха….

Нататък въпросите продължиха: - А тук какво да напиша, а тук….

За да не останете с грешно впечатление, ще уточня, че във формуляра, с изключение на 2-3 подвеждащи въпроса, от рода: „Какво е китайското ви име?” , „Напишете, другите имена с които ви наричат” и „Каква е предишната ви националност?”, няма нищо странно. Братята китайци искат да знаят името ви, телефонния ви номер, с каква цел смятате да ги посетите и кой ви е поканил. Всичко на всичко - толкова. Докато седях там – 10 минути, кандидат манекенката беше написала само името си, което, заклевам се, провери от задграничния си паспорт 2 пъти.

Точно се отегчих да гледам тази безпомощност и едва дочутият приглушен диалог между девойката и майка й ме хвърли в абсолютен ужас:

- Имейл на организацията, която ви кани….Мамо, дай ми поканата...-Бавно изписва буквите със старанието на първокласничка от първия чин.- Хм, ами няма да се побере в кутийката…

- Ами, маме, съкрати го…

Облещвам се неподправено срещу тях.

- Ами добре, ще ми стигне до точката, ком ще се сетят….

Главата ми забучава от напушилия ме смях, доброто момиче в мен едвам се сдържа да ги посъветва да не съкращават имейла, но после се отказвам.

- Извинете, консулът, ще ви даде визата в 12 на вратата на посолството… - гласът на охраната.

Изправям се и напускам чакалнята. Удивена. Със сто въпроса в главата си. В какви училища ходят тези момичета?! Какви дипломи взимат?! Как се оправят?! Какво учат?! А майките им…?

Дали красотата ще спаси света или в крайна сметка светът ще трябва да спасява красотата? Дали й трябва на красотата да може да попълва формуляри и дали въобще има някакво значение...? А после си одрах колата.