октомври 13, 2009

Новите ми постоянни зъби

Преди много години отново беше есен. Бяхме прекарали поредните няколко дни в „учене” - злоупотреба с различни вредни вещества, докато по земята се въргалят томчета литература. Хиляди недочетени страници, облечени в скучни корици. Поезия, проза, критика…все нормални за тогава неща. Есенна сесия. Поредната. Поредното късно такси. Не бяхме излизали поне едно денонощие. Не очаквах този вятър, който ме блъсна преди да отворя вратата на жълтата кола пред входа. Дърветата на малката уличка в Лозенец се огъваха заплашително към прозорците на хората. Въздухът свистеше по дървените дограми и вдигаше найлонови пликчета към небето. За 10 метра очите ми се напълниха с пясък и градски прах. Небето беше надвиснало сиво и лилаво. Крещеше и виеше като вълк. Тогава разбрах.

Разбрах, че нещо ще се случи. Че нещо ще бъде. И беше. Няколко месеца по-късно животът ми тръгна в нова посока. Влезе в съвсем нов коловоз. Запали двигателя на тежкия си локомотив и с бавно, но стабилно бумтене напусна гарата. Тогава не знаех къде отивам. Защо съм се качила и кой ми е купил билета. Пътувах уж за малко - за да позяпам през прозореца на вагона, да изпуша една цигара и да сляза на следващата спирка. Такива планове имах. Със себе си носех само едно одрано сърце и половин равнодушна съдба. В главата си имах здравословен, детски цинизъм и много рани с прясна коричка. После влакът се отдалечи, заредиха се размазани непознати гледки, слънчеви следобеди, протяжни сутрини и една нова, любима усмивка до възглавницата ми всяка сутрин. Без да усетя всичко се беше променило. Цинизмът ми загуби млечните си зъби. Падаха един по един. Някои връзвах с конец за вратата, други с облекчение хвърлях на покрива, за да ги вземе феята на зъбчетата. През онази нощ онзи вятър беше предрекъл точно това временно обеззъбяване. Голямата промяна в мен.

И така докато днес не задуха пак. Същият вятър. Докато не започнаха да растат постоянните зъби на вечното ми неспокойство. Постепенно устата ми се напълни с нови бисери. Един по един, бели и здраво стъпили на корените си. Резци, дъвкателни и кучешки. Стабилни и непоклатими. Оръжията на цинизма ми. Завърнаха се. По-опасни и по-остри от преди. Тези, които не вярват в приказки, в принцеси и далечни царства. Не пият мляко на закуска и не обичат сладко. Върнаха се, за да разказват за загубената предутробна мъдрост, за демоните в главата ми, за несъвършенствата на душата ми. Върнаха се да хапят. Новите ми постоянни зъби.