ноември 28, 2010

Хора ли сте вие

Палят огън в гората отсреща. Двама – трима в провлачени черни дрехи, с изкривена походка. Наблюдавам ги от прозореца как се въртят около пламъците. Нещо събират, баят им. А навън не е толкова студено, за огън чак не е. Ще си варят чай. В центъра на София. В Борисовата градина. Ще си варят чай на запален от есенните листа огън. Носят в пазвите си патрончета и потриват измръзналите си ръце. В мръсни джинси, в стари якета. Наклякали са в гората и гледат пламъците. Подпийват и не си говорят. Клошарите нямат теми, имат само спорове. Те са нечии синове – забравени, отритнати, осиротели. Обеднели и замръзнали в скъсаните си обувки. И обичат гората пред нас. Миналата година си бяха направили цял бивак – три големи юрти от дюшеци и ламарини. Вечер се виждаше как огъня играе през найлоновите им врати. В центъра на столицата, между дърветата на Борисовата градина. После се обади будната гражданска съвест на баби и дипломати, заваляха обаждания до районното, общината и телевизията, а един ден рано сутринта в току що навалелия бял сняг видях черни коловози от гуми. Като на местопрестъпление. Бяха влезли в гората и от малкото клошарско селце не остана и помен.

Днес ги виждам пак, наклякали един срещу друг. „ Сега ще предадем на колегите от 1-во районно.“, казва твърдият глас отсреща. Казвам си името – гражданката с будна обществена съвест. Да ми се ненадяваш колко съм отговорна и сериозна. Чак по полиции звъня! Да не запалят гората се страхувам, да не се приближат към подредената ми къщичка, да не се усмихнат беззъбо срещу измитото ми лице и да ми развалят пейзажа. „ Не разхвърляйте боклука, тук живеят хора!“, викам преди месец срещу един странен мъж на улицата, а адреналинът ми бучи в ушите. „Абе хора ли сте вие, бе?! Хора ли сте?!“. Хвърля собствения ми плик с боклук обратно, плюе звучно в моята посока и продължава надолу. А аз си отключвам входа и влизам – ритуално наплюта. Зад мен остава диря парфюм и ехо от бучащите ми уши. Гражданката – боркиня!

Долу спира полицейска кола, проверяват им документите, щели да си варят чай, студено им било. Гонят ги, изчеват надолу по улицата, помъкнали разкъсани торби на раменете си. Аз гледам от прозореца по фланелка, защото у нас има парно. И вече не ми е топло, нито подредено, нито съм сита, нито съм чиста...само съм гузна.

юли 02, 2010

На 2



Имам дъщеря, която се научи да казва „Моля те!“, за да получава бисквити. Имам дъщеря, която носи руси къдрици и моите очи. Имам дъщеря, която без да знае има усмивката на човека, когото обичам – баща й. Имам дъщеря, която без да знае откъсна част от мен и сега я развява след себе си така, както носи навсякъде малкото си одеало. Методично и по детски безотоговорно прибавя всеки ден по един бял косъм в иначе черната ми коса, по една усмивка и по една въздишка в историята на душата ми. И всеки ден я гледам и се опитвам да отгатна какви ще са ръцете й, колко ще са лъскави косите й, дали ще има моята походка, неговия поглед. По всичко гадая в бъдещето й. Правя й малки магии за щастие. Гледам на гънките на ръцете й, на ожулените й колене, на мириса й. И все не успявам да видя отвъд, заровила нос в косите й. Не успявам да я опазя от времето, от собствените си страхове. И всеки ден разбирам, че съм безсилна да бъда нещо повече от майка. Безсилна да бъда орисница, гадателка, магьосница, застрахователка. И знам, че няма как. Че времето ще се изниже. Ще изтече през шепите ми покрай одрасканите й колене, покрай събраните камъни в джобовете. Ще се превърне в прекалено много парфюм или развлечени младежки дрехи. Ще изтече през глупави алкохолни експерименти или в реки от любовни, разочаровани до смърт сълзи. Ще ме прободе през стомаха с първите си гневни думи, после ще се върне, за да ме целуне. А аз ще чакам. Вечер и рано сутрин. Да излезе, да се прибере. И ще остарея, ще остареем. И аз и той. Докато я чакаме. Докато знаем, че не сме магьосници, гадатели и застрахователи. Че не сме чадъри, за да не се намокри. Не сме наколенки, за да не се одраска. Ние сме просто аз и той. А тя е тази, която влачи след себе си оделото си. Приближава се и „Моля те, мамо, искам бисквитка!“
1-ви юли 2010
София

май 09, 2010

Петър



Имам си приятел, който е с 2 глави по-висок от мен. Имам си приятел, който има силни и големи ръце. Имам си приятел, който има усмивка, която влиза под кожата ми вече от не-искам-да-си-спомням-колко-много години. Звъняла съм му в 6 сутринта разплакана за някой мъж. Звъняла съм в 2 през нощта пийнала, за да му кажа, че съм чула някаква наша си песен. Звъняла съм просто така. И винаги отсреща е имало кой да ме слуша. Имам си приятел, с когото се караме като любовници. Имам си приятел, с когото бих отишла в Китай, Индия или където може. Имам си приятел, който може да стисне раменете ми с два пръста и да ме счупи. Обичам да го прегръщам, защото…го обичам. Имам си приятел, на когото ще се обадя утре. И ми е хубаво да съм изпила толкова много кампари и да си имам приятел.

март 19, 2010

Еснафи


Има едно нещо, което винаги безотказно ме подтиска – еснафщината. Забавна и смешна ми е в началото, но след това започва да ме мачка. Изглежда не съм дорасла да й се подигравам без да ме хване за гушата и да ме задуши до посиняване. Еснафщината може да ме докара до сълзи. Сълзи от безсилие и огорчение, че светът и някои от уж близките ми хора ме вкарват в този капан, без дори да осъзнавам. Един час и целият талант в мен може да се изпари до капка. Един час разговори за коли и шопинг и мога да крещя на улицата до прегракване. Усещам как с всеки следващ такъв разговор ставам все по-обикновена. С всяка марка и с цената й, с разговорите за поредния цървул, който си е построил къща, колкото голф-игрище с 12 бани. Мислите ми се изпаряват и се превръщат в ехо, което отразява модните тенденции на масата.
Еснафщина – в най-модерния й вид. Новата еснафщина си подрежда чехлите, у тях винаги е чисто, гардеробите са под конец. Новата еснафщина се храни здравословно и спортува, изсъхнала от скука. Работи по 12 часа в офиса, а после се прибира в дизайнеркия си апартамент по-бездомна от скитник. Новата еснафщина ходи в скъпи алпийски купорти, кара поршета и си говори за ресторанти. Новата еснафщина просто трябва да се подреди в редица и дружно да посети психоаналитик, за да разкаже защо пълни живота си единствено с вещи. Еснафщината, която никога не се влюбва в неподходящия или неподходящата. Еснафщината, която се бори за семейни ценности, за фреш в хладилника и прясна паста в обедното меню. Еснафщина нещастна до рев. Празна до викане. Убедена, че хубавият живот се купува с пари и влияние. Заблудена до слепота. Объркана до кръв.
Еснафщина с вдигнат плакат над главата – Парите купуват!
Къде отивате, мили мои?!?
Парите не съществуват! Парите са шарени хартийки, нарисувани от некадърни художници. Парите могат да ви купят само чупливи, ненадеждни неща. Вещи, които се изтъркват, избеляват, излизат от употреба или от гаранционен срок. Парите купуват тенекии, кожи и парцали. Парите купуват скъпи вечери в изискани ресторанти и самолетни билети. Парите купуват самодоволство, което животът неминуемо наказва. Няма никакво значение дали ядеш само био, ако човекът когото обичаш ти изневерява и те напусне. Няма значение колко е бърза колата ти, защото няма как да избягаш от себе си. Дори месец на края на света няма да те извади от собствената ти мизерна орбита. От собственото ти малко нещастие... Независимо от всичките пари, които хвърляш, за да заблудиш себе си. Няма никакъв смисъл от скъпите ти дрехи, ако няма пред кого да ги съблечеш. Ако няма повод да ги нацапаш. Ако не те обичат. Ако не обичаш. За какво ти е перфекно поддържаното тяло, ако нямаш повод да развалиш фигурата си? Платиненият ти телефон е безсмислен, ако няма на кого да се обадиш. Няма никакъв смисъл, мили мои, с огромни претенции и нищожен талант за живот. Няма никакъв смисъл, приятели мои! За съжаление! А аз ще се задуша!

март 18, 2010

Чакалнята е на гарата


От мен се очаква:

Да преглъщам – в името на другите (защото те винаги са по-слаби, сигурно трудно ще го приемат, а и спермата била полезна)
Да нямам предразсъдъци – независимо от всички лайна, които се разхождат ежедневно около мен.
Да бъда толерантна – независимо от всички нахалници с лактите и гъзовете си напред.
Да бъда възпитана – далече от онези, които са залепили путките си на челата .
Да бъда чиста – независимо от мръсните им помисли.
Да бъда усмихната – нищо, че ми се иска да разбия физиономията на онзи тъпанар пред мен.
Да говоря тихо – нищо, че живея в общество на глухи.
Да се обличам прилично – независимо от порнографията наоколо.
Да съм по-продуктивна – нищо, че светът отдавна е тръгнал към края си.
Да съм вярна – а те не.
Да пия само мляко – а виното е за пияниците.
Да съм въздържател – а сексът е за педерасите.
Да пазя равновесие - защото падат само балъците.
Да съм по-инициативна – за шамарите и ритниците, които заслужават!
Да бъда по-удобна – за да легне някой и евентуално да си почине.
Да не съм отровна – за да пият пиявиците.
Да бъда красива – в грозните им ръце.
Да бъда бяла – а господ бил черен.
Да бъда добра – а злото да го духа.

Да бъда …. на антибиотици!

март 09, 2010

Жив

Трябва да отговаря “Данке!” и аха да го кажа и нещо застава пред езика ми. После пак...и пак не мога. Така е от 4 дена. Опитвам се да съм любезна на езика на хората около мен и не успявам. Никога не успявам в нито една немско-езична страна. Заслушвам се в жужащата стабилно лудницата около мен и търся мелодия. Опитвам се да различа поредица думи или една, чието звучене ми харесва и не успявам. Немея като дете, попаднало внезапно в разговора на възрастни. Не разбирам нищо и пропускам този странен хъркащ и гъгнещ език през ушите си. Превръщам го във фонов шум, който се избистря тук-таме от някоя компания руснаци. После слагам слушалките на айпода и всичко приключва.

Навън е – 15, ръцете ми са болезнени и всеки ден, когато свалям скиорските си обувки в хотела съм почти сигурна, че няма да намеря пръстите си по местата им. Алпите са слънчеви, но въздухът реже. Бях забравила тези моменти. Заставаш на ръба и поглеждаш наоколо. Дробовете ти се пълнят с остър въздух и осъзнаваш колко си малък. Колко е неясен смисълът на съдбата ти в сравнение с големия замисъл на природата. Колко незначителна може да бъде линията на живота ти. Малка драскотина по старите да безумие зъбери. Върхове, които, заспали вечния си сън, не помнят дори дъха на тревата. Поемаш си въздух отново и главата ти се пълни със слънце. Всичко остава назад - София, дребните ти грижи, родният ти смог на няколко хиляди километра от тук, дори любовта ти, всичко. Снегът проскърцва и тялото ти се понася надолу със заучени движения. Малко чувство за самосъхранение, напрежение в бедрата и готово.

Над 2 800 метра надморска височина можеш само да си щастлив. Да се усмихваш под маската си и да се радваш, че си жив. С перманентно премръзнали пръсти, с учестен дъх, мокрещ маската и топла шапка. Жив, независимо от малките болки в сърцето ти. Независимо от големте ти надежди. Независимо от безкрайните ти мисли за промяна. Независимо то кръстопътищата, които спъват малкия ти живот. Склоновете отнасят всичките ти мисли една по една и напрежението в коленете ти заглушава притесненото ти сърце. Всичко работи в синхрон, подчинено единствено на чувството ти за самосъхранение – нещо, което често забравяш, че имаш.

Забравяш, че си жив и разтваряш гръдния си кош. Вадиш сърцето си с голи ръце и безстрашно го поднасяш за вечеря на някой. После вадиш бъбрек за обяд. И се раздаваш без да се пестиш. Без капка страх. Без колебание. Без вяра. Без поглед напред и без да ти спре дъха, дори за миг. Без да ти замръзнат ръцете и без носът ти да почервенее. Раздаваш се, продаваш се, подаряваш се всеки ден. В града. Без да знаеш, че сърцето всъшност не е вкусно. Нито печено, нито варено. Без да знаеш, че хората не са гладни. Хората просото са забравили, че си живи.

януари 23, 2010

Вкъщи

Караоки, караоке, кариоки…Все кривонаписани думи за една и съща изврат – вместо да попаднеш на място, където група весели хора са се напили и се дерат пред микрофона, се оказваш заложник на разни неуспели кандидати за Мюзик айдъл или консерваторията. Уитни Хюстън, Марая Кери, Глория Естефан и пак Уитни Хюстън. Няма не искам! Ай уил олуейс лов ю! Поседях, посмяхме се, изпих си виното и се сбогувахме. „Хайде, че утре…” – извинявам се бързо. И без това бях излязла за малко. Само преди час бях изхвърчала от вкъщи негримирана, по дънки и фланелка. Качвам се в колата и знам, че няма да се прибера все още. Ще покарам малко по пустите улици и тогава.

29-ти декември късно вечерта е. София е хубава, празна и спокойна. Следколедна и предновогодишна. Тези, които са й в повече са при майките си, в меките им пазви и близо до бурканите. Градът вдишва, поема си въздух и издиша. In a little while,
surely you'll be mine, U2, концерт. Тази песен винаги ме разплаква. Очите ми се пълнят със сълзи и намалявам за малко, за да се избистри светофарът пред мен. In a little while... I'll be there, in a little while this hurt will hurt no more, I'll be home…После….После след светофара вечерта се промени, защото на улицата, на един ъгъл, засякох детството си. Спрях, а те ми се усмихнаха широко, така , както само те умеят и се качиха в колата ми. „Знаеш ли, че вчера се припознах и виках след една жена…” Смеем се. И сивкавият салон около мен става по-уютен. Отиваме „да пием бира”. Аз бира не пия, но тази ще вечер пия всичко. И старото добро Уго, и странните сервитьори – от всичко ми е хубаво.

Като да се върнеш вкъщи. В 2 през нощта. И може да си говорим до утре, за нещата, срещането, липсите, живота и хубавите неща. Защото сме обикаляли по едни и същи улици – често по тази пред нас. Пушили сме от една и съща трева, пили сме в едни и същи дворчета и най-вероятно сме се целували по един и същи начин. Дори обичаме едни и същи хора. От 100 години. И ми е уютно, и ми е топло. И няма значение как съм облечена, колко грим имам на клепачите. Няма значение защо съм излязла от вкъщи, дали съм ядосана, колко съм карала и къде съм била досега. Няма значение колко пари имам в мене, важното е да имам за чаша вино.

И няма значение коя е любовта на живота ми. Дали ми се свива още стомахът от нея или не. Тук мога всичко да си призная, защото няма какво да губя. Мога за всичко да говоря, на всичко да се смея и веднага след това да ставам сериозна. Мога да флиртувам, после да мълча. Мога да пуша. Цяла кутия. Да пия вино и после да карам. Мога да карам до Пловдив, до морето. Мога дори да се разплача на масата, ако искам. Мога хиляди неща. През нощта. В центъра на София. На една дървена маса за трима. В сигурната компания на детството ми. Защото съм си вкъщи.

Отново.

Не мога да спра да го казвам това, дори не помня кога съм го писала, дали съм го публикувала...

Страхувате се от какво ли не. Страхувате се от бъдещето, от обвързване, от изневери, от лъжа…Страхувате се от самотата, от бедността, от старостта, от белите коси и отпуснатите кожи. Страхувате се от неизвестното и от известното. От диагнозите, думите, поличбите...От змии, гушери, кучета, тъмно и високо...А единственото нещо, от което трябва да се страхувате е от любовта. От онези две думи, изречени, искрено в очите ви. От “Обичам те!” трябва да се ужасявате, не от хлебарки. Защото любовта е това, което истински разрушава живота ви. Тя е тази, която ви прави роби. Раждате се в нейния концетрационен лагер и носите камъни, докато не умрете от изнемога. Раждате се в плен като канарчета. От любовта трябва да се страхувате, не от болката. Защото любовта е тази, която осакатява, а не болката.

Пазете се от любовта! От вярата в нея се пазете. Не четете приказки на децата си, не ги приспивайте с кошмари. Защото любовта е отровна, пълзи във вените ви цял живот. Превръща се в малки тромбчета, запушва вени и артерии. Любовта е тумор в главите ви. Парченце за биопсия. Заразена плът, която се множи. От която се умира. И умирате, давите се в сънища. В безверие. Неверници! Поклонници на най-лъжливата религия! И всяка вечер й се кланяте. Тайно! На подгизналите си възглавници. И я сънувате и мерите температурата си сутрин. И се будите със сълзи в очите си, в мокрите си фланелки. Не вярвате, че кошмарът си е тръгнал. И той не е! Защото Тя е нощ и ден, зиме и лете. На плажа, в колите ви, в магазина между лъскавите опаковки и тайните ви. Тя е навсякъде. Пълзи и съска. Влиза в къщите ви, в главите ви, в чашата ви...Живее в нейното мартини с лимони, в неговото узо...Устойчива на всякакви температури, на глад и жажда. Само тя ще оцелее след вас. Ще остане да трепти във въздуха. Като плясък от камшик, като струна...в тишината. Ще оцелее! А вас няма да ви има. Ще сте се предали. Ще лежите в прахта. Усмирени. Със завързани очи, ослепени, кървави, осакатени. Ще ви късат птиците, ще хранят малките си с вашето месо и ще разпространяват заразата.

Заразата, наречена Любов. Щамът на човечеството. Трикът на природата. Малката измама в гените ви. Клопката, заложена в главите ви, за да се размножавате. Да продължавате рода, да поддържате генното разнообразие. Простичката химическа формула, хормоните ви. Красивата илюзия на болните ви мозъци. Наркотичното опиянение, което предизвиква Тя. Блокира всички други вируси, притъпява глада и жаждата ви. Докато не се примирите. Докато не умрете отново. До утре. Отново! Защото Тя е храна, тя преражда и съживява. С една единствена цел - да не губи поклонници. Разпространява слухове, ражда истории, приказки, филми. И вие се давите в този сатанински пиар. Люлеете се ембрионно на сигурната й пъпна връв. Нагълтали сте се с околоплодните й води. И, ако избягате, ще сте удавници, изхвърлени от рая, от божествената й утроба. Удавници с посинели устни и ококорени, празни очи.

Страхувайте се от любовта! И се пазете:

А.