януари 23, 2010

Вкъщи

Караоки, караоке, кариоки…Все кривонаписани думи за една и съща изврат – вместо да попаднеш на място, където група весели хора са се напили и се дерат пред микрофона, се оказваш заложник на разни неуспели кандидати за Мюзик айдъл или консерваторията. Уитни Хюстън, Марая Кери, Глория Естефан и пак Уитни Хюстън. Няма не искам! Ай уил олуейс лов ю! Поседях, посмяхме се, изпих си виното и се сбогувахме. „Хайде, че утре…” – извинявам се бързо. И без това бях излязла за малко. Само преди час бях изхвърчала от вкъщи негримирана, по дънки и фланелка. Качвам се в колата и знам, че няма да се прибера все още. Ще покарам малко по пустите улици и тогава.

29-ти декември късно вечерта е. София е хубава, празна и спокойна. Следколедна и предновогодишна. Тези, които са й в повече са при майките си, в меките им пазви и близо до бурканите. Градът вдишва, поема си въздух и издиша. In a little while,
surely you'll be mine, U2, концерт. Тази песен винаги ме разплаква. Очите ми се пълнят със сълзи и намалявам за малко, за да се избистри светофарът пред мен. In a little while... I'll be there, in a little while this hurt will hurt no more, I'll be home…После….После след светофара вечерта се промени, защото на улицата, на един ъгъл, засякох детството си. Спрях, а те ми се усмихнаха широко, така , както само те умеят и се качиха в колата ми. „Знаеш ли, че вчера се припознах и виках след една жена…” Смеем се. И сивкавият салон около мен става по-уютен. Отиваме „да пием бира”. Аз бира не пия, но тази ще вечер пия всичко. И старото добро Уго, и странните сервитьори – от всичко ми е хубаво.

Като да се върнеш вкъщи. В 2 през нощта. И може да си говорим до утре, за нещата, срещането, липсите, живота и хубавите неща. Защото сме обикаляли по едни и същи улици – често по тази пред нас. Пушили сме от една и съща трева, пили сме в едни и същи дворчета и най-вероятно сме се целували по един и същи начин. Дори обичаме едни и същи хора. От 100 години. И ми е уютно, и ми е топло. И няма значение как съм облечена, колко грим имам на клепачите. Няма значение защо съм излязла от вкъщи, дали съм ядосана, колко съм карала и къде съм била досега. Няма значение колко пари имам в мене, важното е да имам за чаша вино.

И няма значение коя е любовта на живота ми. Дали ми се свива още стомахът от нея или не. Тук мога всичко да си призная, защото няма какво да губя. Мога за всичко да говоря, на всичко да се смея и веднага след това да ставам сериозна. Мога да флиртувам, после да мълча. Мога да пуша. Цяла кутия. Да пия вино и после да карам. Мога да карам до Пловдив, до морето. Мога дори да се разплача на масата, ако искам. Мога хиляди неща. През нощта. В центъра на София. На една дървена маса за трима. В сигурната компания на детството ми. Защото съм си вкъщи.